Колко време бе минало така — те не можеха да кажат. Може би цял час, а може би само една мъничка минута. Борю бе забравил всичко друго, целия свят, забравил Пенито, което с весел крясък бягаше към майка си, гонено от слугинчето. Той чуваше само как под треперещите му лакти се ронят с лек шум ситни камъчета и се търкалят надолу по стръмния бряг, виждаше това бяло, изправено насреща голо женско тяло, събрало сякаш в себе си всичкия блясък на горещия ден, толкова чудно, непознато до днес, и усещаше нещо съвсем объркано: и срам, и гордост, и мъка, и желание да избяга, и някаква нова, парлива наслада.
Златан се обади зад тях:
— Чакайте да донеса топчето, докато не са излезли, че да ги уплашим! — и се упъти към воденицата.
Но отсреща всички се събраха на пясъка и почнаха да се обличат. Момчетата още лежаха като упоени. Златан се върна облечен, натъкми топчето и ги нахока:
— Ху-ху-у! Стига вече де! Изтекоха ви очите! Ха обличайте се! Ще гръмнем — и поемаме към бостаните. Като идех насам, срещнах Емина-аа, пъдаря. Отиваше с бъкела да си налее вода от нашата помпа. Докато се върне, има време да изядем по една диня.
Те се дигнаха бавно от земята. Очите им, отначало с усилие, после — изведнъж се върнаха към познатата гледка, като че всичко досегашно се беше изличило. Сега вече изцяло ги обзе любопитството да видят как ще гръмне топчето.
Златан извади огниво и прахан, запали праханта, набучи я на една пръчка и изкомандува:
— Лягайте!
Жените се прибираха да си ходят. Той доближи праханта до топчето и се сниши. Мек, задавен звук — нещо като пуф! — се чу, количката мръдна малко назад и кълбо задушлив дим се вдигна над храсталака. Гърмеж нема̀. Никой не видя и не се уплаши.
— Язък! — рече Златан. — Имаха късмет!
И без каквато и да е връзка с думите, той неочаквано пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително, по разбойнишки. После пристъпи една крачка, преметна се във въздуха и тръгна, по ръце из тревата.
Запътиха се към бостаните. Дечо и Златан почнаха „прескочикобила“ и скоро се изгубиха зад мисирлиците. Борю каза, че ще ги настигне, и тръгна бавно, влачейки с връвта топчето. Той вървеше напреко из пожънатите нивя в дълбоката бистра тишина, която се спуска винаги преди залез. В главата му се въртяха разни мисли. Неусетно той бе излязъл на мекия път, който водеше от воденицата към селото. Седна на синора и очите му пак се залепиха на топчето. Пустият му Златан! Какво ли не може? Онзи ден нагласи цяла малка тепавица с два чука. Сега прави нов кафез за гълъбите си. За всичко го бива!… Това топче сега не гръмна, както трябва, защото вътре имаше само барут. Ако му се турят сачми или куршуми — охо! Няма да е същото! Да ще да му го продаде или да направят смяна!… Борю ще му даде окарината!…
Една шарена птица се залюля на клона отсреща.
„Сойка! — помисли момчето. — Не, не е сойка. Синя сврака! Да имам сега барут, ще сложа едно камъче вътре и ще я убия!…“
Очите му се разшириха тържествуващо, като помисли: „Ще я убия!“
Птицата подскочи на друг клон и подхвръкна. Сега момчето изви очи наоколо си и се загледа в земята. От някоя кола се бяха изронили по пътя куп житни зърна и две редици мравки усилено пренасяха тая неочаквана плячка. Той забеляза една малка мравка, която едва-едва тътреше едно зърно, два пъти по-голямо от нея. Другите от редицата бяха едри, бързи мравки, отминаваха, пресрещаха я, но тя не се смущаваше и полека-лека влачеше към мравуняка в нивата своя товар. Една жестока усмивка се разля по личицето на Борю. Той взе едно клонче и го сложи пред мравката. Тя се помъчи да се изкатери, не успя и тръгна да обикаля клончето. Той го премести и отново го сложи пред нея. Животинчето отново тръгна да обикаля. Това се повтори пет-шест пъти и едно зло раздразнение обземаше детето поради упоритостта на мравката. Най-сетне му омръзна тази игра, той бръсна с клончето по пръстта, дето пълзеше насекомото, то отхвръкна настрана и Борю се успокои.
Слънцето бе увиснало вече на хоризонта и далечната пъдарница проточваше сянка над полето.
По пътя се чу трополене. Борю се изправи. Сред високите царевици изведнъж изплува каруца, запътена към село. Вътре, на задната скамейка, покрита с червено килимче, бяха седнали майката на Пенито и Руска. Отпреде дядо Васил, техен работник, и до него слугинчето. По средата, като посадено върху чувал сено, седеше Пенито.