Каруцата наближи и щом съзряха Борю, спряха.
— О-о! Борьо! — извика госпожата. — Че какво правиш тук самичък?… Ха да те водим у нас на гости! Тамам наш Златанчо няма с кого да играе!…
Всички се обаждаха засмени, оживени, с мокри коси. Пенито плесна с ръце и рече:
— Боре, чакай! Ще ти дам едно нещо!… — и се разтършува из каруцата.
Борю изведнъж пламна, цял зачервен от срам. Ами ако са го видели, когато гледаше зад шубраката?
— Ха де, качи се! Ще минем с каруцата край вашите и ще им обадим, че ще спиш у нас. Пък утре цял ден ще се возите на диканите!… — отново настоя госпожата.
Той едва можа да поклати глава:
— Тц!… Не ща. Аз чакам тука Дечо…
После очите му, без да съзнават, се дигнаха към колата. Руска, с голи ръце, с нежни тъмни мустачки на устната, го гледаше право в очите и му се усмихваше. Той не чуваше Пенито, което му викаше:
— Дръж де! Виж каква хубава кратунка!… Две бяха само, едната за мене, другата за тебе… Ходихме на бостана, пък сетне се къпахме… Хем да я пазиш, ей! Само двечки бяха!… Дръж!…
Тя хвърли кратунката към него и той едва успя да я хване.
Каруцата потегли, те замахаха с ръце и след малко закривиха зад корията.
Чудесна кратунка! Жълта, с черни ивици. Нашарена като зебра. Каква чашка ще стане от нея!
Той тръгна бавно и слезе към ханчето. Слънцето се бе скрило вече. Ветрец премина над пожълтелите нивя, прошумоля из царевиците, довея тиха, заглушена още песен на щурци. Над потъмнялото поле гаснеше стъкленосинкавото небе. Далеч, пред циганския катун, светна огън. Воденичният яз забуча по-силно. Той се повъртя около ханчето, но не видя нито Златан, нито Дечо. Там, пред обора, трополяха коне, идеше мирис на пържена риба и под фенера в градината разговаряха каруцари. Беше време за вечеря и той се запъти за в къщи.
После, когато всички се прибраха и майка му мина да го завие на широкия миндер в чардака, той не можа, както други път, да заспи отведнъж. Салкъмът пак тихичко потропваше по стъклото, откъм воденицата се чуваше кречеталото — ту по-ясно, ту заглъхнало, все със същата звънлива, бъбрива, несвършваща песничка. Някъде далеч селско куче мързеливо лаеше в мрака.
Той беше взел в леглото си шарената кратунка и мислеше как ще я издълбае утре, как ще учуди Дечо и Златана и как ще му завиждат те! Мярна му се личицето на Пенито, усмихнато, с гъсти мигли на пъстрите очи. И изведнъж вместо него неочаквано изникна Руска, също така, както днес след обяд се бе изправила в реката, само че сега съвсем близо до него. Бялото й, поръсено тук-там с капчици тяло, огряно от слънцето, само̀ светеше ослепително. Тя гледаше момчето усмихната, приближаваше, приближаваше, докато най-сетне се допря до него. Борю усети нейната гладка, хладна като кратунката кожа, затвори очи, примрял от срам и щастие. Сетне въздъхна дълбоко и в същия миг заспа.
1939