— За бога, не звъни! — спря го Бока. — Ще разберат, че сме дошли! Може би ще ги срещнем по пътя… пък и никой няма да ни отвори вратата.
— А как ще влезем?
Бока кимна към стената.
— През стената ли?
— Да.
— Тук, откъм булевард „Юлои“?
— Не! Ще заобиколим градината. Отзад стената е много по-ниска!
Свърнаха в малката тъмна улица, където вместо зид имаше дъсчена ограда. Завъртяха се край нея и потърсиха откъде биха могли да се промъкнат в градината. На едно място, до което стигаше светлината на уличния фенер, спряха. Отвъд, непосредствено до дъсчената ограда, растеше висока акация.
— Ако се покатерим тук — прошепна Бока, — ще ни бъде лесно да се спуснем по акацията. Хем от върха на дървото ще виждаме надалеч и ще разберем дали не са някъде насам.
Другите двама се съгласиха и се захванаха на работа. Чонакош клекна и се опря с ръце на оградата. Бока внимателно стъпи на раменете му и надникна отвъд. Всички пазеха тишина, никой не шумна. След като Бока се увери, че наблизо няма никой, махна с ръка. А Немечек прошепна на Чонакош:
— Вдигай го!
И Чонакош повдигна председателя. Той се вкопчи в прогнилата ограда, която започна да пращи под него.
— Скачай! — прошепна Чонакош.
Чуха се още няколко слаби изскърцвания и в следващия миг глухо тупване. Бока се озова точно в средата на една зеленчукова леха. След него се прехвърли Немечек, сетне Чонакош. Той се покатери на акацията — умееше да се катери по дървета, понеже беше от провинцията. Другите двама го разпитваха отдолу:
— Виждаш ли нещо?
Той отвърна приглушено от върха на дървото:
— Много малко, тъмно е.
— Виждаш ли острова?
— Виждам го.
— Има ли някой там?
Чонакош внимателно се навеждаше наляво, надясно между клоните и втренчено се взираше в тъмнината към езерото.
— От дърветата и храстите на острова не се вижда нищо… но на моста…
Той млъкна. Покатери се на един по-висок клон. Оттам продължи:
— Сега вече виждам добре. На моста има двама души.
Бока се обади тихичко:
— Тук са. На моста е стражата им.
После отново запращяха клоните, Чонакош слезе от дървото. Тримата стояха притихнали и мислеха какво да правят. Приклекнаха зад един храст, за да не ги види никой, и там шепнешком започнаха да се съветват.
— Най-добре ще е — започна Бока, — ако покрай храстите стигнем някак до развалините на замъка. Знаете, че… има развалини от замък, които се простират вдясно от един хълм.
Другите двама кимнаха мълчешком — познават мястото.
— До развалините може да стигнем, като внимателно се прикриваме зад храстите. Там някой ще се изкачи на хълма и ще разгледа. Ако няма никой, ще легнем по корем и ще се свлечем по хълма. Хълмът се спуска право към езерото. После ще се скрием сред камъша и ще решим какво да правим.
Два чифта светнали очи наблюдаваха Бока. Чонакош и Немечек приемаха за закон всяка негова дума.
Бока запита:
— Съгласни ли сте?
— Да! — кимнаха двамата.
— Тогава напред! Вървете само след мен! Познавам местността.
И той запълзя на четири крака между ниските храсти. Тъкмо приклекнаха и двамата му придружвачи, и в далечината се разнесе остро, продължително изсвирване.
— Забелязаха ни! — каза Немечек и скочи на крака.
— Клекни! Клекни! Лягай по корем! — изкомандува Бока и тримата легнаха в тревата. Със затаен дъх зачакаха какво ще стане по-нататък. Наистина ли ги бяха открили?
— Но никой не дойде. Вятърът шумеше между дърветата. Бока се обади шепнешком:
— Няма никой.
Но тогава ново остро изсвирване разцепи въздуха. Пак зачакаха и пак никой не дойде. Немечек разтреперан се обади изпод един храст: