— Трябва да се огледа от дървото.
— Прав си. Чонакош, качи се на дървото!
И Чонакош като котка отново се намери на високата акация.
— Какво виждаш?
— На моста се движат хора… сега са четирима… сега двама се върнаха на острова.
— Тогава всичко е наред — каза успокоен Бока. — Слез. Свирката е предизвестявала смяната на мостовата стража.
Чонакош слезе от дървото и тримата запълзяха към хълма. По това време над голямата тайнствена Ботаническа градина цареше тишина. Посетителите си отиваха още при първия камбанен звън и в нея не оставаше външен човек освен някой с лоши замисли или такива, в чиито глави се въртяха военни планове, както в главите на трите малки тъмни фигури, които, свити на кълбо, се прокрадваха от храст до храст. Те не проронваха дума помежду си, съзнаващи важността на своята мисия. Искрено казано, те се плашеха малко. Беше необходима голяма смелост, за да се проникне в добре защитената крепост на червеноризците, разположена на острова, към който водеше единственият дървен мост, охраняван от стражи.
„Може би са братята Пастор“ — помисли си Немечек и си спомни за хубавите цветни топчета, между които имаше и стъклени, и се ядоса при мисълта, че страшната дума „einstand“ се разнесе тъкмо когато хвърляше той и щеше да спечели всичките хубави топчета…
— Ох! — извика Немечек.
Другите двама уплашено спряха да пълзят.
— Какво ти е?
Немечек се беше изправил на колене и смучеше пръста си.
— Какво ти стана?
Той дори не извади пръста си и отговори:
— Пъхнах си ръката в коприва!
— Смучи, смучи, момченце — каза Чонакош, но се изхитри и превърза ръцете си с кърпички.
Продължиха да пълзят и скоро стигнаха до хълма. Тук в подножието на хълма, както вече знаете, имаше изкуствена развалина на замък — каквито обикновена има в големите богаташки паркове, — грижливо копие на старинен строеж, чиито пукнатини между камъните бяха запълнени с мъх.
— Това е развалината на замъка — обясни Бока. — Трябва да бъдем много внимателни, защото научих, че червеноризците идват и тук.
Обади се и Чонакош:
— Какъв е този замък? По история не сме учили, че в Ботаническата градина има замък…
— Това е само развалина. Построен е само като развалина.
Немечек започна да се смее:
— Щом са строили, защо не са построили нов замък? След сто години щеше да стане развалина…
— Ех, че хубаво настроение имаш — упрекна го Бока. — Щом срещнеш Пасторовци, ще ти се изпари желанието за шеги!
И наистина при тези думи лицето на малкия Немечек помръкна. Той непрекъснато забравяше, че ги грози опасност. Трябваше постоянно да му напомнят за нея.
После започнаха да се катерят нагоре по хълма между бъзовите храсти, като се хващаха за камъните на развалината. Сега Чонакош вървеше напред. Неочаквано, както си беше на четири крака, той спря. Вдигна дясната си ръка, обърна се назад и уплашено рече:
— Тук ходи някой.
Скриха се във високата трева. Разните треви и бурени прикриха добре малките им фигури. Само очите им светеха през гъсталака. Ослушаха се.
— Чонакош, сложи ухо на земята и се ослушай — изкомандува шепнешком Бока. — Индианците подслушват така. Тъй по-лесно ще чуеш, ако наблизо се движи някой.
Чонакош се подчини. Легна по корем на земята и сложи ухото си там, където нямаше трева. Но веднага вдигна глава.
— Идват! — прошепна ужасен той.
Сега вече и без индианско подслушване се чуваше пращене между храстите. Това тайнствено нещо, за което още не знаеха дали е звяр или човек, идваше право срещу тях. Момчетата се изплашиха и свиха дори главите си в тревата. Само Немечек захленчи тихичко:
— Искам да си ида у дома.
Чонакош не изгуби доброто си настроение. Той му рече:
— Скрий се, хлапенце!
Но понеже и след тази обида Немечек не беше склонен да стане по-храбър, Бока надникна от тревата и с гневно блеснали очи го смъмра — разбира се, шепнешком, за да не се издаде:
— Редник, залегни в тревата!
Трябваше да се подчини на тази заповед. Немечек легна в тревата. Тайнственото нещо продължаваше да шумоли, но им се стори, че е променило посоката си и се отдалечава от тях. Бока отново надигна глава от тревата и се огледа. Видя тъмен силует, който се спускаше надолу по хълма и ръшкаше с бастун храстите.
— Махна се — съобщи той на залегналите в тревата по корем момчета. — Беше пазачът.
— На червеноризците ли?
— Не. Пазачът на Ботаническата градина.
Въздъхнаха облекчено. Те не се плашеха от възрастни хора. Например не ги беше страх от стария войник в музея, чийто нос беше покрит с брадавици и който не можеше да ги търпи. Продължиха да пълзят. Но тогава изглежда пазачът дочу нещо, понеже спря и се ослуша.