Бока почувствува как Немечек затрепера до него.
— Виж… — започна Немечек, но успя да каже само толкова — виж… ти… ти… — и добави тихичко: — Видя ли?
— Видях — отвърна тъжно Бока.
До червеноризците седеше Гереб. Бока не беше се излъгал, когато го зърна от хълма. Преди малко Гереб се беше разхождал наоколо с фенера. Вече с удвоено внимание заследиха четата на червеноризците. Фенерът осветяваше загадъчно загорелите лица на двамата Пасторовци и червените ризи на останалите. Всички мълчаха, само Гереб говореше тихо. Сигурно разказваше нещо, което много интересуваше останалите, защото всички бяха приведени към него и го слушаха внимателно. Във вечерната тишина и двете момчета от улица „Пал“ чуваха думите на Гереб:
— На площадката може да се влезе от две страни… Може от улица „Пал“, но оттам е трудно, защото в устава се казва, че който влезе, трябва да залости вратата след себе си. Другият вход е откъм улица „Мария“. От тази страна вратата на парната резачка е широко отворена и между купчините дърва може да се стигне до площадката. През този вход е опасно само защото по уличките между купчините има крепости…
— Зная — прекъсна го Фери Ач с дълбок глас, от който потръпнаха момчетата от улица „Пал“.
— Разбира се, че знаеш, нали си бил там — продължи Гереб. — По крепостите има стражи, които сигнализират веднага, щом забележат някого. Не ви препоръчвам да дойдете от тази страна…
Значи уговаряха се червеноризците да дойдат на площадката.
Гереб продължи:
— Най-добре е да се уговорим предварително кога ще дойдете. Тогава аз ще вляза последен на площадката и ще оставя вратата отворена. Няма да я залостя.
— Добре — прекъсна го отново Фери Ач, — прав си. За нищо на света не искам да превземам площадката, когато там няма никой. За нея ще водим война, както му е редът. Ако те защитят площадката, добре. Ако не могат да я защитят, ще я превземем и ще издигнем нашето червено знаме. Знаете, че няма да го направим от алчност…
Този път се обади единият Пастор:
— Ще я превземем, за да има къде да играем на топка. Тук не може, а на улица „Естерхази“ винаги трябва да се караме за място… Трябва ни игрище и толкоз!
Ето че те решиха да водят война по същите причини, както истинските войници. Червеноризците имаха нужда от игрище и понеже не можеха да си го набавят другояче, обявяваха война.
— Разбрахме се — уточни главатарят на червеноризците Фери Ач, — ще забравиш да залостиш вратата откъм улица „Пал“, както се уговорихме.
— Да! — отговори Гереб.
Сърчицето на малкия русичък Немечек се сви от болка. Той стоеше в мокрите дрехи с широко отворени очи и гледаше червеноризците около фенера и седналия между тях предател. Толкова го заболя сърцето, когато от устата на Гереб се разнесе утвърдителното „да“, което означаваше, че Гереб е готов да предаде площадката, че заплака. Той прегърна Бока, захълца тихичко и заповтаря:
— Господин председател… господин председател… господин председател…
Бока го отстрани нежно:
— Нищо няма да постигнем с плач.
Но нещо свиваше и неговото гърло. Тъжно беше това, което вършеше Гереб.
Неочаквано по знак на Фери Ач червеноризците станаха.
— Да си отиваме — рече главатарят. — Има ли всеки оръжие?
— Да — отговориха всички в хор и взеха от земята дългите дървени копия с червени знаменца по върховете.
— Напред — изкомандува Фери Ач. — Приберете оръжието на пирамиди сред храстите!
Всички тръгнаха начело с Фери Ач към вътрешността на малкия остров. И Гереб с тях. Малката поляна остана празна с камъка в средата и на него запаления фенер. Чуваха се стъпките им, които се отдалечаваха все повече в гъсталака, за да скрият копията си.
Бока се размърда.
— Сега — прошепна той на Немечек и бръкна в джоба си. Извади червеното листче, на което вече имаше габърче. Бока разгърна клоните на храсталака и извърнал се назад, каза на малкото русичко момче: — Почакай ме тук! Не мърдай!
С това той скочи на полянката, където преди малко седяха в кръг червеноризците. Немечек затаи дъх. Първата работа на Бока беше да скочи до голямото дърво, което растеше накрай поляната и което с короната си като някакъв голям чадър покриваше целия остров. Само за миг той забоде червеното листче и се промъкна към фенера. Отвори вратичката и духна. Свещта угасна и в този момент Немечек изгуби от поглед Бока. Очите му още не бяха свикнали с тъмнината, когато Бока се озова до него и го хвана за ръка: