Той бръкна в джоба си и ръката му остана там. Председателят имаше само три крайцера. В джоба му имаше само три крайцера и хубавата мастилница, която весело пропускаше синьо мастило. Той измъкна изцапаните с мастило три крайцера и ги даде на Немечек:
— Имам само толкова.
Чонакош имаше още два крайцера. А малкото русичко момче имаше един крайцер — талисман, който носеше в една малка кутийка. Събраха всичко шест крайцера. С тях Немечек можеше да се вози на конския трамвай.
Бока спря на улицата, посърнал от случката с Гереб. Той стоеше тъжен и замислен. Чонакош още не знаеше за предателството и беше весел.
— Слушай, батенце! — каза той и когато Бока го погледна, лапна двата си пръста и свирна оглушително. Толкова силно, колкото можеше. После се огледа наоколо, сякаш свирнята го насити. — Цяла вечер се въздържам — рече весело Чонакош, — ама сега ми олекна, батенце!
Той хвана подръка омърлушения Бока и след толкова вълнения двамата тръгнаха уморени към града по дългия булевард „Юлои“…
IV
В класната стая удари един часът и момчетата посегнаха към книгите си. Учителят, господин Рац, затвори дневника и се изправи на катедрата. Малкият услужлив Ченгеи, първият от първи чин, скочи към него и му помогна да се облече. Момчетата от улица „Пал“ се спогледаха в очакване нарежданията на Бока. Знаеха, че днес в два часа ще има събрание на площадката, понеже авангардната група от трима души ще даде отчет за събитията в Ботаническата градина. Всички знаеха, че разузнаването е минало успешно и че председателят на момчетата от улица „Пал“ храбро е отвърнал на посещението на червеноризците. Но те бяха любопитни да узнаят подробностите, приключенията, опасностите, които са преживели момчетата. От Бока и с клещи не можеше да се измъкне дума. Чонакош разправяше какво ли не и нека му бъде простено, доста послъгваше. Той разказваше и за диви зверове, с които се срещнали при развалината в Ботаническата градина… Че Немечек едва не се удавил в езерото… Че червеноризците седели около голяма клада… Той говореше объркано и винаги забравяше да каже най-важното. Освен това не можеше да се изслуша докрай разказът му, защото проглушаваше ушите на слушателите си с постоянното свиркане, с което завършваше всяка фраза.
А Немечек считаше участието си за толкова важно, че отказваше решително да говори. Ако го запитваха, отговаряше:
— Нищо не мога да ви кажа.
Или казваше:
— Попитайте председателя.
Останалите ужасно завиждаха на Немечек, който, макар и редник, беше участвувал в такова изключително приключение. Поручиците и подпоручиците разбираха, че редникът ги е засенчил, дори някои вече изтъкваха, че малкото русичко момче ще бъде повишено и тогава на площадката единственият редник ще остане Хектор, черното куче на словака…
Преди учителят, господин Рац, да излезе от класната стая, Бока вдигна два пръста към момчетата от улица „Пал“, за да им напомни, че срещата е в два часа. Момчетата, които не се числяха към тях, се скъсаха от завист, когато в отговор на председателя Бока всички отдадоха чест, за да покажат, че са разбрали знака му.
Вече всички искаха да си тръгнат, когато се случи нещо.
Учителят, господин Рац, спря на катедрата.
— Почакайте — каза той.
Настъпи дълбока тишина.
Господин учителят извади малка бележка от джоба си. Сложи очилата си и прочете от нея следните имена:
— Вайс!
— Тук — отговори изплашено Вайс.
Учителят продължи:
— Рихтер! Челе! Колнаи! Барабаш! Лесик! Немечек!
Всички отговориха:
— Тук!
Учителят Рац пъхна бележката в джоба си и каза:
— Вие няма да си ходите, а ще дойдете с мене в учителската стая. Имам малко работа с вас.
И той бързо напусна стаята, без да разкрие причината за тази необичайна покана.
Настъпи голям шум и вълнение.
— Защо ни вика?
— Защо трябва да останем?
— Какво иска от нас?
Питаха се един друг поканените.
И понеже всички бяха от улица „Пал“, скупчиха се около Бока.
— Не зная защо ви вика — рече председателят.
Идете при него, а аз ще ви почакам в коридора. — После се обърна към останалите: — Вместо в два часа ще се срещнем в три. Налага се.
Просторният коридор на училището се изпълни с деца. И от останалите класове заизлизаха момчета и под големите прозорци на коридора, в който обикновено цареше тишина, настъпи ужасна блъсканица. Всеки бързаше.
— Наказани ли сте? — попита едно момче омърлушената група, която се чернееше пред учителската стая.
— Не — отвърна гордо Вайс.
Момчето побягна. Те го погледнаха завистливо. То си отиваше…