Учителят Рац се приведе напред от стола. Той каза заплашително:
— Челе, много си весел, но аз ей сега ще те оправя! Колнаи, продължавай!
Колнаи подсмърчаше и хълцаше. Избърса носа си.
Какво да продължа?
— Откъде сте взели останалия маджун?
— Челе нали сега разказа… Освен това съюзът ми даде веднъж шестдесет крайцера, за да купя.
Това вече не се хареса на учителя Рац.
— И за пари ли сте купували?
— Не — отговори Колнаи. — Моят баща е лекар и сутрин обикаля болните с карета, веднъж ме взе със себе си и аз изстъргах маджуна от прозореца, беше много мек, тогава съюзът ми даде пари, за да се возя сам. Същия следобед седнах в карета, отидох с нея чак до чиновническите жилища и изкъртих маджуна и от четирите прозореца, а после се прибрах пеша.
Учителят си спомни за срещата:
— Това беше, когато те срещнах при военното училище „Лудовика“, нали?
— Да.
— Аз те заговорих… но ти не ми отвърна.
Колнаи сведе глава и отговори натъжено:
— Защото мутрата ми беше пълна с маджун.
И гайдата писна отново, Колнаи заплака. Вайс се развълнува, пак задърпа ръба на дрехата си и смутено рече:
— Пак се разрева…
И самият той наду гайдата. Господин учителят стана и се заразхожда из стаята. Той поклати глава.
— Хубав съюз. А кой е председателят?
Вайс изведнъж забрави скръбта си. Престана да плаче и гордо заяви:
— Аз.
— А кой е касиерът?
— Колнаи.
— Дай парите, които са ти останали.
— Заповядайте.
Колнаи бръкна в джоба си. И неговите джобове не бяха по-малки от джобовете на Чонакош. Започна да рови и да нарежда всичко на масата. Преди всичко извади един форинт и четиридесет и три крайцера. После две марки от пет крайцера, една пощенска картичка, две гербови марки от една крона, осем писци и едно пъстро стъклено топче. Учителят преброи парите и стана много сериозен:
— Откъде взехте парите?
— От членски внос. Всеки плаща седмично по пет крайцера.
— За какво ви са парите?
— Само за да плащаме членски внос. Вайс се отказа от заплата ката председател.
— А колко е заплатата му?
— Пет крайцера седмично. Марките донесох аз, картичката Барабаш, гербовите марки са от Рихтер. Неговият баща… той от баща си…
Учителят го прекъсна:
— Откраднал ги е! Така ли? Рихтер!
Рихтер излезе напред и сведе очи.
— Открадна ли ги?
Той мълчаливо кимна в съгласие. Учителят поклати глава:
— Какво падение! Какъв е баща ти?
— Д-р Ерньо Рихтер, адвокат. Но съюзът искаше да върна марката.
— Как така?
— Ами аз откраднах марката от татко, но после се изплаших и съюзът ми даде една крона, купих друга марка и скришом я върнах. Татко ме пипна не когато я откраднах, а когато я връщах, и ме цапардоса здравата… — Строгият поглед на учителя поправи речника му: — … натупа ме и ме напляска, когато я връщах, попита откъде съм я откраднал, не исках да му кажа, защото щеше да ме напляска още, и затова рекох, че съм я получил от Колнаи, а той ми се скара: „Върни я веднага на Колнаи, защото сигурно я е откраднал отнякъде“ — и аз я върнах на Колнаи и затова съюзът има две марки.
Учителят Рац се замисли за случая.
— Защо сте купили нова марка, можехте да върнете и старата!
— Не можехме — отговори Колнаи вместо Рихтер, — защото отзад на гърба й сложихме печата на съюза.
— И печат ли имате? Къде е печатът?
— Пазител на печата е Барабаш.
Дойде ред и на Барабаш. Тай пристъпи и хвърли убийствен поглед към Колнаи, с когото винаги се заяждаха. Още си спомняше за историята с мазните шапки на площадката… Но не можеше да стори нищо друго, освен да постави красивия гумен печат на зелената учителска маса заедно с мастиления тампон в тенекиена кутийка. Учителят разгледа печата. На него беше написано: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889“. Учителят Рац сподави усмивката си и пак поклати глава. Барабаш се окуражи от това. Той посегна към масата, за да прибере печата. Но учителят сложи ръка на него:
— Какво искаш?
— Да го прибера — отсече Барабаш. — Положил съм клетва, че ще пазя печата дори с цената на живота си, но няма да го изпусна от ръцете си.
Учителят скри печата в джоба си.
— Млък! — каза той.
Ала Барабаш вече не можеше да се успокои.
— Тогава вземете и знамето от Челе — подсказа той.
— И знаме ли имате? Дай го — обърна се той към Челе. Челе бръкна в джоба си и извади мъничко знаме с телена дръжка. Беше го ушила сестра му, както знамето на площадката. Изобщо всички неща, които трябваше да се шият, ги шиеше сестрата на Челе. Това знаме беше червено-зелено и на него пишеше: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889. Кълнем се, че роби по-вече не ще бъдем!“