Йоан Григореску
Момчето и кондорът
Като хищник, кондорът вдъхваше страх. Кралската птица от Кордилерите имаше здрав като кремък и извит като ятаган клюн, остри нокти и сиви крила със златист оттенък. Върху плешивата му глава се жълтееше красива качулка.
Кондорът стоеше неподвижно в клетката, пълна с бели кости — дори в плен не променяше гордата си, величествена поза. Само тези, които му обръщаха достатъчно внимание и искаха да открият какви тъмни инстинкти се крият под навъсената му външност, забелязваха, че понякога очите на хищника са безкрайно тъжни като очите на куче, загубило стопанина си. Погледът му разкриваше ням укор, отправен към хората. Когато посетителите на зоологическата градина спираха при клетката, виждаха само една неукротима свирепост, клюна, създаден за убиване и скубане, изкривените нокти, впиващи се в сухото дърво. Покорна величественост и спотаена сила. А това предизвикваше у хората доволство.
Само едно дете успя да разбере истинския характер на кондора и се осмели да влезе в желязната му клетка. Момчето изглеждаше шестгодишно, макар да беше навършило вече девет. Имаше рахитичен гръден кош, тънички ръце като клонки на дърво, расло без слънце, и големи черни очи, пълни с тъга. Неестествено едрата му глава сякаш по чудо се държеше на тънкото вратле. Ходеше в сива ризка и къси панталонки, от които се подаваха хилавите му крака.
Наричаха го Филип. Познаваше всички хищници в зоологическата градина и на всеки от тях бе измислил прякор. По цели часове гледаше очите на кондора, пълни с неми въпроси. Необяснимо как усещаше, че между него и птицата има някаква необикновена, тайнствена връзка. Може би тъкмо това го караше всеки ден да ходи при нея.
Момчето се промъкна в клетката. Сърцето му лудо тупкаше в гърдите, краката му трепереха, но не изпускаше от очи хищника, който с нокти унищожаваше сухото дърво. Неочаквано кондорът разпери крила, закри с тях целия небосвод над клетката. Изплашеното момче не смееше да избяга. Хищникът обърна клюн към крехкото същество. Малкото момче под дървото се вкамени. Не можеше да откъсне поглед от огнените очи на кондора. Дълго се гледаха един друг. После птицата започна да се спуска надолу, но детето не помръдна от мястото си. Най-сетне кралският кондор показа признаци на примирие. Пламъкът в очите му изгасна, сякаш бе решил да остави плячката си жива, докато пак не огладнее.
До този ден момчето не се осмеляваше да приближи клетката на кондора, защото веднъж видя как хищникът разкъса една непредпазлива катеричка, качила се на сухото дърво в клетката. Птицата я разкъса на парчета, но не я изяде. Наказа я, защото тъй глупаво бе използвала свободата си. После на момчето му се стори, че старият кондор плаче, и го съжали.
От птицата се страхуваше и бащата на Филип. Нещо необикновено в държането на хищника, което не беше се запазило у никое друго животно в зоологическата градина, респектираше всички. Кондорът още пазеше своята величественост, неподатливост и ненавист към тия, които го бяха затворили и изложили на показ в клетка.
Птицата изкряска и изведнъж всичко в зоологическата градина утихна, сякаш над гората бе прелетяла смъртта. Откъм зелените храсти се чу крясък на павиан. Кълвачът, който понякога се осмеляваше да търси храна в сухото дърво на кондора, кацна на горния край на мрежата и зачака да види какво ще се случи. Детето трепереше и не можеше да отмести очите си от очите на птицата, в които проблясваше пламъкът на гнева и дълго очакваната победа. В очите на момчето нямаше никакъв страх и тъкмо това разколеба пернатия хищник, попречи му да се спусне към жертвата.
Момчето нямаше оръжие. По изпотените слепоочия и върху тънката шия изпъкнаха сини жилки. В тях туптеше жива кръв и кондорът добре знаеше това. Стигаше само да помръдне и да забие извития си клюн в момчето, но нямаше смисъл, защото беше сит. Неведнъж бе виждал детето да се мотае около клетката и чакаше. Щом посмя да влезе в нея, ще дойде и втори път.
— Казвам се Филип, — проговори момчето. — Силен си, имаш огромни крила и остър клюн. Всички се страхуват от тебе. Но аз не се боя… Почакай, не мърдай! Тук е мръсно и мирише, дървото ти вече започна да гние. Ще те наричам Филип, както ми казват и на мен. Много ми се иска да имам такива крила и да летя като тебе. Ще ти чистя клетката, а ти ще ме научиш да летя. Съгласен ли си?
Кондорът престана да руши с нокти сухия клон и погледна към момчето веднъж с едното, веднъж с другото око като кокошка, търсеща червейчета.
Мъжът, който дотича, бе въоръжен с дълъг прът, завършващ накрая с кука.
— Къш, къш! — крещеше той с всички сили и размахваше пръта. — Къш, проклетнико!