— И пак с пушка?
— С пистолет.
— С истински патрони?
— Почти.
— Недейте, чичко! За това не сме се уговорили. Моля ви, не стреляйте.
— Та това са халосни патрони! Служат само да изплашат птицата, за да излети навреме. Разбираш ли?
— Хей, чичко… Не може ли някак другояче?
— Не може. Та това е нищо работа, сам ще видиш.
— Добре, но защо този мъж носи пушка?
— Той е охрана, пази ни. За всеки случай.
— За какъв случай?
— Всичко може да се случи. Сам каза, че птицата е опасна. Тук има известни актьори. Никой няма да играе без охрана. Но не се безпокой, той стреля само в крайни случаи. Честна дума.
— Добре, чичко!
Кондорът послушно подскачаше зад гърба на Филип към върха. Там момчето се спря, погали го по крилата и му пошепна няколко успокоителни думички.
Огромната птица изглеждаше отдалеч като символ на безпощадната смърт. Бели облаци изпълваха наоколо долините.
— Хей, момче, приготви се! — до ушите му достигна гласът на режисьора, усилен от мегафона.
Филип се отдалечи от кондора. В ръката си, с която държеше влакното, усещаше всяко движение на птицата. А тя с всички сили се мъчеше да разкъса найлоновото влакно.
После се разнесе железният глас на режисьора:
— Готово! Почваме!
Точно в този миг изтрещя изстрел.
Филип пусна влакното, но кондорът не полетя. Само размърда крила, сякаш се опитваше да запази равновесие, и яростно запляска с тях по скалата.
— Стоп! Стоп! — обади се мегафонът. — Ти, сополанко, защо не го пусна?
Скоро режисьорът, целият червен от гняв, застана пред Филип.
— Господине, аз го пуснах, вижте! — извиняваше се момчето.
— Тогава за какъв дявол не хвръкна?
— Не зная. Може би, защото е вързан.
— Да не е глух?
— Не, не е глух. Ще го извикам. Искате ли?
— Тогава му викни да литне! И го развържи!
— Как да го развържа?! Ами ако не се върне?
— Да върви по дяволите. Ще направя един кадър и край! Рискът не е голям. Освен това нали каза, че те слуша! Хайде, пусни го!
Филип очакваше, че кондорът ще литне и после ще отлети към своята родина на другия край на света. Да става каквото ще, няма да го вика да се върне.
Момчето отново излезе на върха и освободи краката на кондора. Птицата втренчено гледаше Филип, който го погали по крилата и си тръгна.
— Внимание! — чу се от мегафона. — Готово! Опреску, изстрел, но гледай да не го улучиш. Двамата ще стреляме едновременно.
Филип забеляза как режисьорът вдига пистолета. Мъжът с пушката доближи приклада до гърдите си. Двата изстрела изтрещяха почти едновременно със заповедта на режисьора: „Камера!“
Кондорът се затресе, сякаш куршумът го беше улучил точно в сърцето. Широко разперените му крила се удряха в скалата и безпомощно махаха из въздуха. Камерите снимаха още няколко минути. Мегафонът започна да сипе водопад от проклятия:
— Стоп! Стоп!
Филип видя как режисьорът вдигна един камък от земята и ядосано го захвърли към птицата. Не я улучи. Друг мъж взе от земята нещо тежко и го хвърли с всички сили. Удари кондора точно в гърдите. Птицата загуби равновесие, но не се строполи.
— Не хвърляйте! Оставете го на мира! — крещеше Филип колкото сили имаше и се втурна към птицата.
Хората в кожи заплашително приближаваха и насочваха тъпите си копия към птицата.
— Не го докосвайте! Махайте се! — крещеше Филип. Режисьорът се промъкна между статистите и пристъпи към Филип. След него, ужасѐн и уплашен, крачеше Ципцип.
— Какво става сега? — попита режисьорът.
— Не зная, чичко, не го обиждайте — започна да хленчи и се разплака момчето.
— Откога е в клетка?
— Минаха около двадесет години, откакто го видях за първи път. Тогава го докараха съвсем млад — обясняваше Ципцип.
Режисьорът погледна кондора, който явно се готвеше за отбрана.
— Да не е болен? — каза той, вече с по спокоен глас.
— Не, чичко, не е болен.
— Тогава изчезвайте! Изчезвайте с тази боядисана врана! Момче, вземи си кокошката и недей да плашиш повече с нея хората… Гледайте, госпожо, какви криле има тази птица, вижте ги само!
Филип бавно водеше кондора след себе си, провирайки се през тълпата. Даескалеску тихичко се прокрадна отзад и ритна птицата. Тя светкавично се обърна и заби края на клюна си в прасеца на нахалника. Чу се страшен вик, Даескалеску се отпусна на земята и всички се разпръснаха от страх. Филип измъкна клюна от крака му. Мъжът скимтеше:
— Осакати ме, братя! Осакати ме. Защо не го застреляте? Опреску, къде се мотаеш? Всички ще ни довърши. Стреляй, нека издъхне! Какво съм му направил?!