Направо кипях, но разбирах, че ни предстои сериозен разговор. Повдигнах плещи и се разположих до него.
— Чуй ме, човече — продължи песа. — Това пиленце действително те извади от нормалното ти равновесие. Ти сам ЗНАЕШ, че не можеш да слезеш там. Те си имат свои порядки и обичаи, познават се един друг. Ненавиждат солотата. Скитащите глутници извършват набези по подземието, изнасилват жените им и отмъкват храната им. Те ще те убият, човече!
— Теб какво те засяга това? Ти си ми казвал, че без мен ще ти бъде по-добре.
При тези думи Блейд наведе глава.
— Вик, ние заедно преживяхме почти три години. Имаше и добри и лоши времена. Но този момент е най-лошият от всички. Човече, изплашен съм. Срахувам се, че няма да се върнеш… Аз съм гладен и трябва да намеря някой горделивец, който би ме взел… а ти сам знаеш, че повечето соло се връщат в бандите и шансовете ми са съвсем слаби. Аз вече не съм толкова млад… И раните ме болят.
В думите на песа имаше смисъл. Но не мошех да престана да мисля за онази кучка, която добре ме подреди с дръжката на пистолета. Едновременно възникна образа на нейната нежна гръд и как тя тихо простенваше, докато се чукахме… Поклатих глава и реших, че непременно трябва да си разчистя сметките с нея.
— Трябва да вървя, Блейд. Трябва!
Той въздъхна дълбоко и още повече наведе глава. Разбра, че е безполезно. Аз оставах непоколебим.
— Ти дори не можеш да си представиш, какво е направила от тебе, Вик!
— Ще се постарая да се върна по-бързо. Нали ще ме чакаш?
Той помълча известно време, а аз направо изстинах. Най-после каза:
— Известно време. Може би ще бъда тук, може би, не.
Разбрах всичко. Изправих се и обиколих металния стълб. Намерих цепнатина и пъхнах пластината. Чу се бръмчене и част от него се дръпна настрани и се видя проход. Даже съединителни шевове не се виждаха, така добре бе направено всичко. После се отвори някаква кръгла вратичка и аз стъпих вътре. Обърнах се и погледнах Блейд. Така седяхме и се гледахме…
— Време е, Вик.
— Пази се, Блейд.
— Връщай се по-скоро.
— Ще направя всички усилия.
— Дано е така? Е, всичко хубаво.
После аз се обърнах. Отново се чу бръмченено и портала се затвори зад гърба ми.
ГЛАВА 7
Трябаше да се досетя! Разбира се, от време на време кокошчиците се показваха на повърхността, да видят какво става и как са градовете. Вярно, че такова нещо е ставало. Но защо повярвах, че на нея отдавна й се искало да разбере, отношенията между мъжете и жените, че филмите, които е гледала в Топек, са били сладникави, нравствени и скучни, че момичетата в училище си шепнат за порно киното и у една се оказала тъничка книжка, която тя чела с опулени очи… Естествено бе, да й повярвам. Логично. Но трябваше да заподозря „уловката“, когато тя си загуби пропуска. Прекалено просто, прекалено невинно изглеждаше. Ама че идиот съм бил!
В мига, когато входа се затвори зад мен, бръмченето стана силно, а стените засветиха със студена светлина. Светенето пулсираше, бръмченето нарастваше, подът започна да се движи като листчета на диафргма. Но аз стоях здраво като мишле в рисуван филм, и докато не погледна надолу, нищо няма да ми се случи. Аз не паднах.
Но все пак се наложи да падам. Не разбрах, как го правят, но подът така се извърна, че листовете на диафрагмата се оказаха над главата ми. Запързалях се по някаква тръба, като набирах скорост. Не беше много бързо — просто се спусках надолу, а не падах. Сега вече знаех, какво е това спускова шахта.
Понякога пред очите ми се мяркаха надписи като „10-о ниво“ и други обозначения, понякога входни отвори на секции, но никъде не се задържах. Накрая достигнах самото дъно и прочетох на стената: „Граница на град Топек, население 22 860“. Приземих се без особени неприятности, като сгънах крака и така смекчих кацането.
Отново използувах пропуска и диафрагмата — този път малко по-голяма — се разтвори и аз хвърлих първия си поглед на подземието. Намирах се в дъното на огромна метална кутия, достигаща четвърт миля височина и диаметър двадесет мили. И в тази кутийка някой бе построил град. Красив като на картинка от книжка. Малки акуратни къщички, плавни извивки на улиците, подравнени тревни площи и всичко друго необходимо на такъв град. Освен слънцето, птиците, облаците, дъждовете, снеговете, студовете, ветровете, мравките, калта, планините, океана, звездите, луната, горите, животните, освен…
Освен свободата.
Те бяха консервирани тук като гниеща риба в пътно затворена кутия. Усетих гърлото ми да се свива. Безумно ми се описка да изчезна оттук, да се окажа горе — на воля. Тръпки ме побиваха, ръцете ми изстинаха, по челото изби пот. Какво безумие — сам да се спусна тук! Вън оттук! Махай се!