— Татко! Татко! Ела тук, моля те!
Айра Холмс влезе, хвърли поглед на кревата и челюстта му увисна. Тряснах вратата с крак и го халосах с всичка сила по главата. Той се погърчи известно време, изцапа с кръв цялата постеля и накрая се успокои. Лицето на момичето побеля като чистите чаршафи, а очите й облещени от ужас. Кръв и мозък опръскаха краката и, тя повърна право на пода. Да, сега тя няма да може да ми помогне да извикаме и Аарон. Ще трябва сам да действувам. Отворих вратата и като промуших глава навън, с обезпокоен вид казах:
— Аарон, бъдете така добър и елате за секунда.
Аарон погледна Лу, който с мисис Холмс се караше за ставащото в спалнята. Старчето кимна и Аарон влезе в стаята. Видя кръвта на Айра пред краката си и отвори уста да вика в мига, когато го ударих и него по главата. Падна като подкосен. Повече нямаше нужда да се бавя. Хванах Куила за ръката и я смъкнах от кревата. Слава богу, тя мълчеше! Поне тук се мина без грижи!
— Да вървим!
Момичето се опита да измъкне ръката си, но аз я държах здраво и нямах намерение да я пускам. Като отворих вратата, избутах пиленцето от спалнята. Очите на Лу се опулиха от изумление, започна да се надига, опирайки се на бастуна си, но веднага се строполи на пода: избих бастуна от стария пръч. Мисис Холмс ни гледаше и гадаеше, какво бе станало с нейние старец.
— Той е там — отвърнах на немия въпрос, насочвайки се към вратата. — Господ Бог удостои главата му с посещение.
Оказахме се на улицата. Трябваше да бързаме и да си взема оръжието, преди да се е вдигнала паника. То се намираше в заключеното шкафче на „Бюрото за Добър Бизнес“.
Наложи се да направя кратка отбивка в посока пансиона ми, където на верандата бях скрил малък лост, отмъкнат от една бензиностанция. Взех го, бързо преминахме деловата част на града и се насочихме право в БДБ. Чиновникът се опита да ме спре, но спечели удар в корема. Счупих шкафчето и прибрах своите 06-и, 45-и, боеприпасите, пиката, ножа и аптечката. Въоръжен се усещах къде по-уверен в този кастриран свят. През това време Куила Джун си възвърна способността да говори членоразделно.
— Къде, къде отиваме? О, татко, татко!…
— Стига това татко. Ти каза, че искаш да бъдеш с мен. Връщам се горе, бебченце, ако не си размислила, дръж се по-близо до мен.
Тя бе прекалено изплашена, че да възразява. Излязохме от Бюрото и веднага видях дяволското зелено нещо. Тичаше към нас и размахваше израстъците си. Като заех колянна стойка, преметнах ремъка на 06-ия през рамо и точно се прицелих. Куршумът попадна в огромното око на часовоя. Разлетя се дъжд от искри и остатъците на зеления съндък влетяха във витрината на магазина. Удивително зрелище!
Обърнах се да хвана Куила и да се затичаме към изхода от подземието. Момичето бе изчезнало! Огледах се наоколо и в края на улицата видях цялата шайка начело с Лу. Старчето едва пристъпваше, като се опираше на бастунчето си. Съвсем приличаше на гигантски щурец.
Раздадоха се изстрели. Обаждаше се звънкият глас на 45-ия, който бях дал на Куила така, за всеки случай. Погледнах нагоре и над верандата на втория етаж я видях с пистолета, поставен на перилата. Напълно професионално изпускаше куршумите в тълпата, като Лудия Бил Айлист от филмите на четиридесетте години. Но боже мой, каква глупост! Защо трябва да се хабят патрони и време, когато е нужно да се изчезва.
Намерих стълбата за горния етаж и започнах да се качвам взимайки по три стъпала едновременно. Момичето бе като невменяемо и се хилеше всеки път, когато се целеше в някой. Крайчето на езика й се показваше от ъгълчето на устата, очите блестяха — бум! — един преследвач по-малко. На Куила явно й харесваше. В този миг я сграбчих и спасих слабоватата й мамичка. А старата лейди, като направи някакво балетно па, продължи да бяга.
Момичето рязко обърна глава към мен. В очите и се четеше смъртта.
— Не улучих заради тебе!
Тръпки ми пробягаха по гърба от този глас. Със сила измъкнах пистолета от ръката на тази глупачка. Тъпачка! Да хаби така патроните!
Повлякох я след себе си, заобиколих зданието, скочих в някакъв двор и заповядах да ме следва. Тя се възпротиви, но аз я ободрих с думите:
— Ако можеш така просто да стреляш в родната си майка, бива ли да се страхуваш от някаква си височина. Скачай и това е цялата работа!
Тя се разсмя, сякаш птичка зачурулика и скочи. Насочихме се към вратата и погледнахме навън. Пътят беше свободен. Тълпата лицемери бе издухана като листа от силен вятър.
Не биваше да губим нито миг и закрачихме бързо към южните предградия на Тапек. Там се намираше най-близкия изход, който бях разкопал по време на разходките ми. Трябваше ни петнадесет минути и много сили да стигнем до там. Накрая се спряхме пред вратата на въздухосъбирача, дишайки тежко. Избих резетата с лоста и влязохме вътре, където се намираха стълбите нагоре, водещи към свободата. Започнахме да се качваме.