Дръпнах ципа на джинсите си и започнах да ги свалям, когато забелязах, че тя някак странно ме гледа. Престанах да се занимавам с панталоните.
— Какво ме зяпаш? — изръмжах.
Не знам защо, но направо се вбесих.
— Как се казваш? — попита ме тихо тя.
Гласът й се оказа нежен и някак си пухкав, сякаш гърлото й вътре бе запълнено с кожа или нещо от този род. Тя ме гледаше и чакаше отговор.
— Вик — казах аз.
Тя продължи да ме гледа, сякаш това й беше малко и чакаше продължение.
— Вик. А по нататък?
Отначало не разбрах, какво има предвид, а после съобразих.
— Вик. Просто Вик. Това е всичко.
— Е, как се наричат родителите ти?
Тогава се разсмях и продължих да свалям джинсите си.
— Каква глупачка си ти — успях да изговоря през смеха си.
Тя се обиди, а аз отново се вбесих.
— Престани с този глупашки вид, или ще ти избия зъбите! — развиках се аз.
Тя сложи ръцете си на колената. Свалих гащите си до глезените, но повече не искаха, пречеха им чехлите. Наложи ми се да балансирам на един крак, докато ги свалях. Това бе ловък трик — да я държиш на мушка с Колта и в същото време да си събуваш обувките. Но аз успях. Последва ред на плувките, а пиленцето продължаваше да си стои с ръце на коленете.
— Сваляй си парцалите — заповядах.
Няколко секунди тя не мръдна, и аз реших, че ми предстоят излишни грижи… Но ето че протегна ръка зад гърба си и разкопча сутиена си, после легна по гръб и свали гащичките си. Девойката повече не изглеждаше уплашена. Гледаше ме внимателно. И тук се случи нещо наистина странно: аз не можех да я изнасиля! Е, не че не можех съвсем… просто нещо се противеше вътре в мен. Пиленцето бе така нежно и красиво и продължаваше странно да ме гледа… Ни един соло не би повярвал, но аз изведнъж се чух да й заговарям, сякаш мозъкът ми бе започнал да се размеква.
— Как ти е името?
— Куила Джун Холмс.
— Ама че глупаво име!
— Мама ми каза, че не е така необикновено за Оклахома.
— Това е мястото, където са родени старците ти?
Тя кимна:
— Преди Третата Война.
Ние като омагьосани, разговаряхве и се разглеждахме един друг.
— Е, достатъчно — казах решително, като се каних да се просна до нея. — Ще ни бъде добре…
Дявол да го вземе! Този дяволски Блейд! В най-неподходящия миг нахлу от улицата, като се спъваше в парчетата мазилка и вдигаше прах, като спираше с опряна задница в пода.
— Какво ти става? Какво се е случило? — изръмжах аз.
— С кой приказваш? — запита момичето.
— С него. С Блейд, моя пес.
— С куче ли?
Блейд я изгледа преди да се обърне към мен. Вече се канеше нещо да ми каже, но момичето го прекъсна:
— Значи, това е истина, че те говорят… че вие може да разговаряте с животните…
— Ти ще си говориш ли цяла нощ с нея или ще поискаш да разбереш, защо се появих? — ехидно се заинтересува песа.
— Добре де. Какво е станало?
— Неприятности, Албърт.
— Бъди по-кратък. Какви именно?
Блейд обърна муцуна към входната врата.
— Глутница. Обкръжиха зданието. Преценявам, че са около петнадесет-двадесет, може и повече.
— Как са разбрали, че сме тук?
Този кучешки син изглеждаше ядосан. Той криеше очите си.
— Е?
— Изглежда още някой пес я е подушил в театъра — измънка той.
— Великолепно.
— А сега, какво?
— Ще се отбраняваме, какво друго. Можеш ли да предложиш нещо по-добро?
— Само едно.
Аз чаках. Той се хилеше.
— Вдигни си гащите!
ГЛАВА 4
Куила Джун се намести на сравнително безопасно място. Направих й укритие от матраците на борците. Така поне няма да я засегне случаен куршум и, ако бъде достатъчно умна да не се издаде, с вик или нещо друго от този род, то няма да я открият.
Изкачих се по едно от въжетата висящи от гредите на тавана и се настаних горе с Браунинга и пълни джобове с патрони. Естествено, бих предпочел автомат „Брен“ или „Томпсън“, но уви! Проверих отново Колта и като се убедих, че е зареден, разположих останалите пълнители пред мен на гредата. Пред мен като на длан се виждаше цялата гимнастическа зала. Прекрасен обзор.
Блейд залегна в сянката до входната врата. Предложи ми, отначало да застрелям всички кучета на идващата глутница, и тогава той ще получи свобода на действие. Това бе по-малката ми тревога.
Бих предпочел да се затворя в друга стая само с един вход, е, и с изход, естествено, но не знаех къде се намира бандата. Може би вече са в зданието… По моему, аз бях направил най-доброто, което следваше в тази мръсна обстановка.
Всичко бе тихо. Дори Блейд не мънкаше. Трябваше да изразходвам няколко скъпоценни минути, та да й разтълкувам, че ако не мърда и не шуми, ще и бъде по-приятно с мен единия, отколкото с двадесетина разгорещени юначаги.