Докоснах с ръка гърдите на момичето. Гореща. Пиленцето се размърда и още повече се притисна до мен. Веднага се настроих. Изхитрих се по някакъв начин да си сваля панталоните и се търкулих върху нея. Когато й разтворих краката, тя се събуди, но бе вече късно.
— Не трябва… прекрати веднага… какво правиш… не, не бива…
Тя не беше още дошла на себе си напълно, беше слаба и ми се стори, че сериозно няма да се бори. Разбира се, пиленцето изкукурига, когато я сломих, но след това всичко си потече по мед и масло. На матрака потече малко кръв, а Блейд продължаваше да спи като убит.
Но с Куила бе съвсем различно. Досега, когато псето ми намираше момиче, всичко ставаше в бясно темпо: хващаш, чукаш и бягаш колкото се може по-бързо, докато не ти се е случило нещо лошо. Но сега бе иначе.
Когато свършихме първия път, тя така яко ме прегърна, че костите ми запукаха. После девойката бавно-бавно ме пусна. Гледах я и се дивях: очите й затворени, а на лицето бе изписано блаженство. Мога да кажа по-точно — тя бе щастлива.
Още много пъти се чукахме, с нейна благословия. И аз, естествено, не се отказвах. Нито можех да се откажа. А после, лежейки един до друг, разговаряхме. Тя ме разпитваше, как общувам с Блейд. Разказах й, как бойните кучета са развили телепатическите си способности и как са помагали на хората да се сражават през Третата Война. И че, овладявайки телепатията, те загубили възможността сами да си намират препитание, и затова хората го правят вместо тях. И как добре са се научили кучетата да усещат момичетата.
Разпитах я за живота в подземията. Какво представлява, много ли момичета има там и как минават без небе и слънце?
— Там е много хубаво, но прекалено спокойно. Всички са така вежливи един с друг. Ние сме едно малко градче под земята и хората в него не са толкова много.
— Ти къде живееш?
— В Топек. Съвсем е близо.
— Да, знам. Шахтата за спускане е на половин миля оттук.
— Ти бил ли си някога в подземен град?
— Не. И не мисля, че някога ще ми се прииска.
— Защо? Там е така хубаво. Би ти харесало.
— Лайно.
— Много е грубо от твоя страна.
— Аз съм си такъв — много груб.
— Но не във всичко!
Започнах да се вбесявам:
— Слушай, глупачке! Какво ти става? Аз те проследих, хванах, направих каквото ми се щеше, изнасилих те десетина пъти. Какво му е хубавото на това? Май нямаш достатъчно мозък да разбереш, че когато ня…
Тя се усмихна и аз замълчах по средата на думата.
— На мен ми хареса. Искаш ли да го направим още един път?
Аз бях така шокиран, че дори се дръпнах от нея.
— Ти май наистина нищо не възприемаш? Не знаеш ли, че такова маце от подземията, може да бъде осакатено от соло като мен, а? Нима родителите ти не са те предупреждавали: „Не се появявай горе! Ще те отвлекат онези мръсни и космати, миришещи на лошо соло!“ Това не го ли знаеш?
Тя ме докосна по бедрото с длан и започна да ме гали, бавно и нежно. Отново ми се надигна.
— Родителите ми никога не са ми казвали за соло — отвърна тя.
После се долепи до мен и ме целуна по устните. Отново не можах да се сдържа. Боже Господи! Така продължи няколко часа! Докато Блейд изведнъж каза:
— Повече не мога да се преструвам на заспал. Гладен съм. Болят ме раните.
Отблъснах Куила Джун — този път тя бе отгоре — и огледах кучето. Доберманът му бе откъснал порядъчно парче от ухото, край устата минаваше дълбока резка, а на хълбока зееше дълбока рана. Кожата му на доста места бе сериозно повредена.
— Боже мой, приятелю, добре си се подредил — казах, като свърших огледа.
— Ти също не приличаш на розова градина, Албърт — изръмжа той.
— Ще можем ли да се измъкнем оттук? — заинтересувах се аз.
Блейд се съсредоточи. Ние чакахме. Той разтърси глава и изрече:
— Нищо не мога да възприема. Сигурно котела е покрит с купчина мръсотия. Ще се наложи да тръгна на разузнаване.
Поспорихме известно време, преди да решим, че ако зданието е изгоряло и изстинало, глутницата се е разсеяла по пепелището и го претърсва. Щом не са се опитали да продупчат котела, значи сме погребани дълбоко. Или нещата са така, или зданието е още горещо. Тогава момчетата бродят наоколо и се готвят да се заровят в останките на дома.
— Мислиш ли, че ще успееш да доловиш нещо в такова състояние? — запитах със съмнение в гласа.
— Мисля, че във всеки случай ще трябва да го направя — язвително подметна Блейд. — Вие така самоотвержено се чукахте, и май забравихте, че ще трябва и да се измъкваме.
Разбрах, че с Блейд ще възникнат неприятности. Всъщност вече възникнаха. Не му харесваше тази Куила Джун. Заобиколих моя пес и вдигнах резето на вратата на котела. Но тя не се отвори. Натиснах я с рамо. Каквото и да имаше от другата страна, съпротивлява се само миг, поддаде и с грохот се повали. Разтворих вратата и погледнах навън. Ама че картинка! Горните етажи се бяха срутили в мазето, като се бяха превърнали основно в шлака и лека пепел. Всичко наоколо димеше, а дневната светлина с труд си пробиваше път. Видимост — практически равна на нула.