Робърт Маккамън — Момчето, което чуваше всичко
Първа част
Ангел хранител
Първа глава
Дяволът може да бъде мъж или жена. Дяволът може да бъде корава пружина на седалката на колата, мушичка в окото, удар на дървена палка по железните решетки на затворническата килия. Дяволът може да бъде проблясък на мълния, глътка лошо уиски или гнила ябълка, която бавно разваля цяла кошница здрави плодове. Дяволът може да бъде колан, който шиба гърба на дете, или кашон с евтини Библии с меки корици, подути от жегата на напечената задна седалка на осемгодишен, избелял от слънцето зелен оуклънд седан с две врати, който се държи на ръжда и тел.
Днес Дяволът беше последното.
Мъжът зад волана на седана приличаше на ангел хранител. Беше на трийсет и две години и лицето му беше красиво като на изгубено херувимче, с две тъжни бръчки в ъгълчетата на устните. Имаше къдрава руса коса, подстригана късо, а очите му бяха с цвета на дим през лятото. Беше облечен в изгладени панталони от бял костюм и бяла риза с нова якичка и плисета отпред. Тънката му черна вратовръзка беше пристегната със сребърна щипка с формата на две ръце, сключени за молитва. На седалката с напукана кожена тапицерия до него беше оставена сламена шапка с черна панделка, до сгънатото сако от белия костюм. Ръцете на волана бяха меки. Това не беше човек, който се препитава с физически труд във времената, когато толкова много други хора работеха на изкопи за един долар на ден. Тъй като не понасяше безмилостното лятно слънце в югоизточната част на щата Тексас, което прегаряше мъже и жени, докато не ги превърне в съсухрени съчки, той разчиташе на интелекта и съобразителността си, за да преживее трудните времена.
Лошото беше това, че никога не беше виждал времена, които да не са били трудни.
Мъжът подкара уморената си кола по един изровен, прашен черен път сред сухи борови гори. Точно под десния му лакът беше оставена нарисувана на ръка карта на местността, през която пътуваше, а тук и там по маршрута му с хиксче бяха отбелязани многобройните малки градчета и отделни ферми, пръснати сред овъглената земя. До следващото място не му оставаше много път, но до края на деня трябваше да измине още много мили. Ризата му беше влажна от пот. Горещият вятър, който нахлуваше в колата, сякаш му спираше дъха и носеше слабата миризма на гнили праскови. Ароматът им събуждаше някакъв спомен у него, но той не беше сигурен за какво, така че не се опита да го извади на повърхността. Каквото и да беше, то беше останало в миналото. А той беше човек на бъдещето, което миг по миг се превръщаше в настоящето. Беше решил, че ако иска да оживее в този суров свят, човек трябваше да се научи да сменя кожата си като змия и да пълзи от сянката на един камък към сянката на следващия — в движение, движение, непрестанно движение — защото наоколо пълзяха и други змии и те също винаги бяха гладни.
Беше първата седмица от юли месец на 1934 година. Преди по-малко от пет години, в онзи черен вторник през октомври, националната икономика се беше сринала. На този ден беше настъпил крахът на фондовата борса и оттогава насетне една по една фалираха банките в цялата страна. Прозорците високо над Уолстрийт се бяха отворили, за да пропуснат навън някогашните богаташи, внезапно превърнати в просяци, така че да последват падението на съдбата си до коравия паваж на реалността. Стотици фирми фалираха, когато потокът на парите пресъхна току пред решетките на касиерите. Дълговете и възбраните скочиха до небето. След краха на фондовата борса и банките зимите станаха по-студени от всякога, а летата — безмилостно горещи. Големите равнини бяха брулени от ураганни ветрове, които издухваха почвата от земеделските земи, поразени от сушата, и превръщаха измъчената земя в играчка на прашните бури. В някога жизнените американски градове се извиваха опашки от хора, принудени да се редят за безплатна храна пред църквите и благотворителните дружества, за да оцелеят. Хиляди скитници преброждаха страната по железопътните линии в търсене на работа, а хиляди други я прекосяваха пеша или в коли и пикапи, които бяха на една строшена ос или на един спукан клапан от последната си миля.
Бяха времена на безкрайно нещастие, от което сякаш нямаше спасение. Хората приветстваха жизнерадостните радиопредавания като „Майор Боус търси таланти“, „Танцувай в хамбара“, „Еймъс и Анди“, „Самотният рейнджър“ и „Приключенията на Бък Роджърс в XXV век“, но радостта им не траеше дълго. След развлечението на безплътните гласове и топлото жълто сияние на радиолампите отново се завръщаше немилостивата действителност на живота — факт, който не успяваха да променят дори премерените, искрени обръщения до камината в Белия дом на президента Франклин Рузвелт. Америка — както впрочем и по-голямата част от останалия свят — беше разбита на парчета, а други вече събираха и подреждаха тези парчета в нови мозайки от бъдещето: други като Сталин в Русия и един наперен дребосък в Германия на име Хитлер.