Джон Партлоу си позволи една бегла усмивка. Неговата даровита асистентка, Джинджър ла Франс. Да, това щеше да привлече селските младежи от цели мили околовръст. Но какви бяха тези двайсет и пет цента? Дявол да го вземе, тези двамата се оценяваха доста високо!
Той продължи на юг към закусвалнята на Стоунфийлд и я откри в един стар железничарски вагон, изкаран до релсите, които минаваха право през центъра на градчето. Бутна летящата врата, за да влезе, мина покрай табелата с надпис „Само за бели“ и се настани в едно сепаре на твърдата дървена седалка, откъдето се зачете в менюто, написано с тебешир на черната дъска на стената, за да избере между трите основни ястия, предлагани от заведението: пържено пиле, паниран шницел и нещо, наречено руло „Мини“. Влизането му предизвика любопитните погледи на шестимата мъже и двете жени, които вече бяха обслужвани от набитата, къдрокоса сервитьорка, но явно бяха свикнали да виждат амбулантни търговци, макар и белият му костюм и сламената му шапка да го отличаваха от обичайните пришълци.
Той си свали шапката, поръча си специалитета на заведението за петдесет цента — пържено пиле, черен боб, зеле, парче царевичен хляб и чаша студен чай („колкото може по-сладък, миличка“, както каза на сервитьорката) — и се загледа в собственото си отражение в огледалото, окачено над бара.
Преди няколко седмици си беше дал сметка, че беше постъпил необмислено, като се беше върнал до къщата на семейство Едсън. С това действие се беше лишил от цял окръг, в който да работи. Ако вдовицата Едсън се беше обърнала към служителите на реда, може би вече го издирваха по онези места и веднага щяха да разпознаят колата му. Трябваше да задраска целия окръг от списъка и да вървят по дяволите. А след това, към средата на юли месец, се беше сблъскал с грубо отношение, което затвърди решението му да си потърси нова територия за действие. Когато беше отишъл с колата си до фермерската къща на един наскоро починал мъж в окръг Бърлисън и беше представил „Златното издание на Светото писание“, поръчано от покойния Джона, в отговор му беше представена цевта на една пушка. В другия край на пушката стоеше съсухрена вдовица, която го уведоми, че явно е някакъв проклет измамник, защото вече си беше платила за „Ангелогласното издание на Светото писание“, което Джона ѝ беше поръчал от „Библейска компания Свето сърце“ със седалище в Хюстън.
И тъй… в резултат на всичко това беше дошло времето да си събира багажа и да се маха от там. Накъде да поеме, на изток или на запад? Решението беше взето с ези-тура. Добре дошъл в Шривпорт и хотел „Дикси Гардън“.
Докато вечеряше, той не спираше да хвърля по едно око на часовника, окачен на стената до огледалото. Още една чаша сладък студен чай и една-две цигари, а след това… може би щеше да открие нещо интересно, като се поразходи в градчето, колкото и да беше малко.
Когато попита сервитьорката за залата на дружеството, тя му отговори с многозначителен поглед, от който му се прииска да я зашлеви толкова силно, че да избие големите ѝ предни зъби. Сервитьорката му обясни, че сградата на дружеството е на съседната пресечка в източна посока. За да стигне до там, трябваше да мине покрай някакъв малък парк със статуята на местния герой от армията на Юга, Самюъл Петри Бланкъншип, за която с гордост му разказа, че плаче с кървави сълзи всеки път, когато покрай нея мине някой мръсен негър.
Джон Партлоу каза на сервитьорката да предаде на Оли, че е отседнал при семейство Невинс, и в резултат наистина получи отстъпка от сметката в размер на десет цента. Остави десетте цента като бакшиш за сервитьорката в една локвичка на масата, където беше разлял малко студен чай, а след това си сложи шапката, оправи си вратовръзката и стана от мястото си. В същия миг усети как подът потрепери под краката му и чу воя на сирена, от който стъклата на прозорците се разтърсиха в рамките си. Когато излезе навън през летящата врата, товарният влак гръмовно прекосяваше градчето с оглушителна какофония от тропот на колела, дрънчене на звънчета, пищене на свирки, хидравлично съскане и метален трясък. Когато мина покрай закусвалнята, влакът вдигна вихрушки прах и мръсотия от улицата, които затанцуваха между къщите. Няколко кучета преследваха локомотива с оголени зъби, но техният лай не се чуваше във всеобщата врява.