Къртис усети как тя се опитва да го надвие с волята си, както правеше винаги, но точно в този ден беше непоклатим.
— Мамо, трябва да…
— Не искам да чувам, не искам да…
— Чуй ме! — рече той и го направи толкова остро, че сам остана не по-малко шокиран от Орхидея, така че и двамата замълчаха.
Когато се овладя, той продължи да говори на фона на нейното мълчание.
— Няма да ти обяснявам. Но е нещо важно, което трябва да направя. Няма да се прибера нито тази вечер, нито утре вечер. Правя го за себе си, не само за другите. Разбираш ли?
Стори му се, че мина дълго време, преди тя да му отговори.
— Ела си у дома — прошепна тя съсипана. — Джо, ела си у дома.
— Мамо — рече тихо Къртис. — Трябва да се върнеш към живота. Просто трябва. Ти нито умираш, нито си болна. Иска ти се, но не си. Обърна гръб на съседите, на черквата, на всичко важно. Според мен трябва да намериш сили да започнеш отначало, мамо. Да оставиш всичко това зад гърба си… за да продължиш. Може би ще ти се отрази добре да отидеш на гости на баба и дядо. Това е хубаво. Само за няколко дни, колкото да чуеш как говори някой друг. И нали знаеш как дядо обича да свири на китара? На бас, че е измислил много нови песни.
Тя не отговори, но Къртис я чуваше как диша бавно и плитко, все едно се опитваше да се разкашля нарочно.
— Никой не те съжалява освен ти самата — рече Къртис. — Обичам те и точно затова ти казвам истината — имаш цял един живот пред себе си, който се опитваш да захвърлиш. Джо го няма и няма да се върне, мамо. Това е истината — оттам трябва да започнеш.
Тя не му отговори толкова дълго време, че трябваше да я подкани да го направи.
— Чуваш ли какво ти казвам?
— Ще оставя светнато, докато се прибереш у дома — отговори Орхидея и затвори.
Къртис остана заслушан в сигнала „свободно“ още няколко секунди, все едно чуваше някакво послание в него. Посланието сигурно беше следното: майка му щеше да си легне по същия начин, както обикновено, утрешният ден щеше да бъде същият, както винаги, и по-следващият — също, без никаква промяна. Не знаеше как може да я накара да се върне към живота. Той остави слушалката на вилката, отиде до прозореца и се загледа навън към разкошното имение на семейство Лъденмиър — за него това беше съвсем нов свят, с който жалкият дом на семейство Гордън нямаше нищо общо. Дъждът беше спрял, но от всичко навън продължаваше да капе вода. Светлината започваше да гасне и светът потъмняваше под облачното небе. Той си помисли отново да се опита да се свърже с Нилия, но се отказа, защото тя трябваше да презареди батериите си, а може би и той трябваше да го направи.
Някой се прокашля зад гърба му. Той се обърна и видя прислужницата Мейвис, която беше застанала на прага на салона.
— Сър? — рече тя с онази характерна мекота, предназначена да демонстрира раболепие. — Ще вечеряте ли?
— Ще вечерям. И не съм „сър“, а просто Къртис.
Тя кимна, но изглеждаше объркана; той — очевидно — беше гост в този дом, въпреки че беше негро, а в този дом досега не е имало гост, който да е негро, особено пък такъв, който да остане да пренощува в спалнята за гости, пък мистър Лъденмиър беше наредил тъкмо това по адрес на този младеж, та навярно беше някакъв важен човек, иначе едва ли биха му позволили да стъпи тук. Тя погледна униформата му, а сетне хвърли един поглед и на червеното му кепе, оставено на масата.
— В армията ли служите, ако мога да попитам?
— Не, носач съм на „Юниън Стейшън“.
— Не бях разбрала, че мистър и мисис Лъденмиър ще пътуват някъде — рече тя.
Нейният собствен свят никога не беше включвал пътуване. Тя смръщи вежди.
— Къде са децата тази вечер, ако мога да попитам?
Къртис предположи, че тя не можеше да се обърне към господаря на дома с този въпрос, без да изглежда, че прекрачва границите — но можеше да го направи с него.
— Скоро ще се приберат — отвърна той.
Мейвис разбра, че няма да научи нищо повече, макар и да беше чула жалостивия вик на мисис Лъденмиър, а в подредената природа на този дом да беше настъпила някаква много тревожна промяна; но все така решена да не прекрачва границите на положението си, тя продължи да изпълнява обичайните си задължения, като го попита:
— Какво ще обича мистър Къртис за вечеря?
Това беше въпрос, който Къртис чуваше за пръв път през живота си.
— Каквото решиш — отвърна той.
Тя отвори уста, а сетне отново я затвори с изражение на пълно объркване. Къртис си помисли, че може би никой досега не ѝ беше давал възможност сама да вземе решение… и тъй, двамата стояха един срещу друг в тази прелестна стая, замлъкнали, всеки обзет от неудобство от свободата, с която не беше свикнал — и всеки очакваше другият скоро да изчезне от живота му, подобно на мимолетна сянка.