Нощта се беше спуснала с пълния мрак на дълбоката провинция, далеч от градските светлини и шума на автомобили по павирани пътища. Щурците, цикадите и другите насекоми в гората покрай вилата на езерото се заеха с нощната си музика от жужене и бръмчене, цъкане и щракане. Атмосферата беше натежала, дъждът беше спрял и във влажната жега от езерото Пончартрейн се надигаше мъгла и бавно се носеше през гората, като оставяше след себе си разпокъсани парчета в короните на боровете и дъбовете, прилични на овехтели късове износени, пожълтели чаршафи.
В абсолютната тъмнина на килията Нилия чу как някой отмести тежката маса от вратата. Няколко пъти се беше опитвала да заспи, но не успяваше. Преди може би два часа смелостта на малкия Джак отново му беше изменила и той се беше разплакал в тъмното, докато тя не беше седнала рамо до рамо с него. Хартли се беше опитал да облекчи положението им, като беше предложил да играят на „Двайсет въпроса“, но малкият Джак не искаше да играе, а Нилия се чувстваше толкова уморена и безжизнена, че не успяваше да се съсредоточи.
— Никой да не мърда — рече предупредително Хартли от мястото, където седеше на пода в отсрещния край на стаята.
Вратата се отвори и вътре нахлу ярка светлина. Беше просто пламъкът от фитила на газен фенер, но очите им се насълзиха от блясъка му.
— Три слепи мишки — рече Дони, като влезе след светлината.
Той затвори вратата след себе си и остана на мястото си, като осветяваше с фенера всички ъгълчета на малката, тясна килия.
— Сега вече наистина вони — отбеляза той. — Кой се е изпуснал?
Нилия копнееше да му каже да се маха и да ги остави на мира, но се боеше дори да му отвърне нещо.
— Не трябваше ли вече да сте в леглото? — попита го Хартли.
— Тц. Другите пушат на задната веранда, а аз реших да дойда да ви видя. Ей, как ти се струва това?
Дони застана на колене на пода и вдигна фенера към лицето си, така че Хартли да види лъскавото стъклено око, залепено по средата на челото му с лента скоч.
— Сега имам три очи — рече той. — Какво мислиш?
Хартли не отговори и Дони настоя:
— Попитах те нещо, кучи сине… Какво мислиш?
— Браво — рече Хартли.
— Браво, вика — повтори Дони и се ухили на Нилия на светлината от фенера. — Харесвам ли ти, момиченце?
— Да — отвърна тя, без да откъсва поглед от отсрещната стена.
— И още как, по дяволите. Направо съм хубавец. Вече имам три очи, така че да те виждам по-добре, Червена шапчице. Как ти вика татко ти?
— Нилия.
— Имам предвид… как се казва… на галено. Обзалагам се, че имаш някакъв прякор. Например… Сладко устенце или Сочно дупенце, или…
— Защо не ни оставиш на мира? — намеси се Хартли. — Не стига, че сме затворени без храна и вода, а…
— Млъкни — рече Дони, а в гласа му дрезгаво отекна застрашителна злоба. — Ако искам да те чуя как пърдиш, ще те ритна.
Той протегна фенера няколко инча напред, така че да осветява по-добре малкия Джак, който се беше притиснал в сестра си и я стискаше за ръцете, колкото успяваше със собствените си вързани ръчички.
— Как е коравото момче? — попита Дони. — Плакал ли си, малкият?
— Не — изстреля в отговор момчето, все едно думата беше отровна стрела.
— Е, сега. Лъжеш, нали? Очите ти са подути, все едно някой е танцувал степ по канчето ти. Харесва ли ти тук, кораво момче? Хич не прилича на имението на татко ти, нали? Обзалагам се, че винаги си имал всякакви играчки и боклуци, каквито ти се приискат. На бас, че само е трябвало да кажеш какво искаш, и веднага си го получавал на тепсия, без никакви усилия. А? Така ли беше?
— Не.
— Да бе, да.
Дони помълча малко, а сърцето на Нилия продължаваше да бие като чук в гърдите ѝ, пришпорвано от страха от този човек.
— Но има едно нещо, на което проклетият ви татко не те е научил, момче — продължи Дони. — На уважение към по-възрастните. Трябва да ми викаш „сър“, когато говориш с мен.
— Тогава няма повече да говоря с теб — рече малкият Джак. — Връщай се обратно в дупката си.
Хартли направи гримаса. Нилия блъсна рамото на брат си със своето, за да го предупреди да замълчи, но думите вече бяха изречени.
Дони остро се засмя, а сетне тихо подсвирна. Накрая вдигна фенера още по-близо до Нилия и малкия Джак и приклекна едва на два фута от тях, а Хартли се зае да събере сили, за да се нахвърли върху него, ако се наложи.