— Дони — рече Джинджър. — Донеси манерката.
— Защо точно аз?
— Защото аз ти казвам, затова. Пърл, дръж ги под око за малко.
Тя излезе и отиде до кухненската маса, където бяха оставили плика с провизиите. Вече бяха изяли две консерви свинско с боб, бяха изпили едната бутилка кока-кола и Дони беше изхрускал две ябълки. Не ѝ се занимаваше да разопакова пастета за сандвичи, нито да отваря друга консерва свинско с боб. Вместо това взе една от кутиите с карамелизирани фъстъци и я занесе в стаята на пленниците.
— Ето — рече тя и хвърли кутията на пода между Нилия и Хартли. — Това ще трябва да ви стигне.
Дони донесе металната манерка и Джинджър му нареди да отвори капачката и да даде на всички да пият вода. Пърл чу как Дони промърмори нещо неразбираемо, което сигурно беше ругатня, но младият хулиган все пак се подчини на господарката си. Нилия пи първа. Когато малкият Джак извърна глава от манерката, Нилия му каза да пие с най-строгия глас на голяма сестра, който успя да докара, и той се подчини. Хартли вече беше успял да се изправи на крака и също пи от предложената манерка, без да каже нищо.
— Добре — рече Джинджър, когато Дони приключи с това. — Татко ви Лъденмиър ще плати някъде по това време утре сутринта, така че никой няма да умре от глад или жажда. Всички доволни ли са вече?
Тя не дочака отговора, който бездруго нямаше да получи.
— Тръгвай — рече тя на Дони, който се изкикоти тихо, но неприятно, докато излизаше от стаята по петите на Пърл.
Когато вратата се затвори след тях, Нилия чу как отново я подпряха с масата. След това различи приглушения глас на жената, която нареждаше на Дони да излезе да пуши, да се разходи или просто да поклечи в гората, но да остави децата на мира. От устата на жената излязоха толкова мръсни думи, че нямаше да се измият с цял калъп сапун.
— Помогни ми с това — рече малкият Джак.
Момчето се опитваше да отвори кутията с карамелизираните фъстъци. Накрая я стисна с две ръце, докато Нилия разкъса картона с пръсти. Когато най-сетне успяха да я отворят, се заеха да изсипват фъстъците един на друг в устата си.
— Вие искате ли, мистър Хартли? — попита Нилия.
— Не — отвърна глухо той, все още измъчван от болка. — Вие яжте, деца.
Нилия се облегна назад, като дъвчеше фъстъците. Дали отново да се опита да се свърже с Къртис? Не, той също имаше нужда от почивка… а освен това тя се боеше, че собственият ѝ страх нарушава концентрацията ѝ, така че няма да може да се свърже с него, и този страх бързо се умножи до ужас. По-късно през нощта щеше да опита отново, а преди това щеше да се постарае да поспи малко, ако успее да се принуди да го направи.
— Дай ми още малко — рече малкият Джак.
Тя внимателно стисна кутията с върховете на пръстите си и отново я надигна към устата му.
— Ей, ей! — рече той с пълна уста.
Сетне изплю нещо на пода и преглътна малко фъстъци, за да каже:
— Това беше играчката!
— Браво — рече Нилия и затвори очи.
Не стана по-тъмно, отколкото беше досега.
— Изгубих я. Чакай… ето я.
Момчето опипваше с пръсти пода около себе си, докато не откри малкото хартиено пакетче, в което слагаха играчките във всяка опаковка с карамелизирани фъстъци.
— Как мислиш, какво ще ми се падне?
— Очила за виждане в тъмното.
— О, да, ще ни свършат работа. Аз ще го държа, а ти го скъсай.
— Джак — рече тя и си даде сметка, че за пръв път не беше казала „малкия“ преди името му. — Опитвам се да си почина.
— Просто ми помогни.
— Точно сега ли?
— А кога? — попита момчето и това беше добър въпрос.
Тя въздъхна с примирение, отвори очи в мрака и протегна ръце към него. Двамата се откриха в тъмното и момчето пъхна пакетчето с играчката между пръстите ѝ. Сетне тя го вдигна към устата си и го разкъса със зъби, докато братчето ѝ го държеше здраво. Малкият Джак ѝ благодари, а Нилия предположи, че или ще изсипе играчката на пода, или ще се опита да я измъкне от разкъсаното пакетче с върховете на пръстите си.
Изминаха около десет секунди, после малкият Джак рече:
— Мисля, че е пръстен. Да, пръстен е… но на него има нещо… някаква ракета или нещо подобно… чакай, чакай… а, да… мисля, че е свирка.
От другия край на стаята се разнесе гласът на Хартли, пресипнал от болка:
— Недей да свириш с нея. Метална ли е?
— Май да, сър. От някакъв метал. И без това не мога да я надуя, защото устата ми е подута.
— Донеси я тук. Внимавай да не я изпуснеш.
— Добре, сър.
Нилия чу как брат ѝ пропълзя до Хартли.