— Ето я — рече малкият Джак и пъхна свирката между пръстите на Хартли.
Последва дълго мълчание, сетне Хартли тихо рече:
— В левия ми джоб има монети. Трябва да има една от десет цента. Това е най-тънката монета. Ще я извадиш ли, моля те?
— Какво правите, мистър Хартли? — попита Нилия.
— Тихо — рече предупредително той.
Сетне продължи шепнешком:
— Играчката е миниатюрна ракета — като космическия кораб на Бък Роджърс, но на пръстен. Свирка… мисля, че е от ламарина. Но отстрани има една съвсем тънка цепнатина. Ще се опитам да я разширя с монетата. Извади ли я, Джак?
Той също не го нарече „малкия“.
— Добре, дръж я за малко. Ще трябва да ми помогнеш.
Нилия пропълзя по-близо до тях.
— Защо ще го правите? — прошепна тя.
— Ще се опитам да го направя — поправи я той. — Ако успея да разширя цепнатината с монетата, може би ще мога да извия ламарината, за да се получи остър ръб. И тогава, ако онзи побъркан пак дойде тук, ще имам нещо, с което да мога да го отблъсна, докато жената го успокои.
— Сигурен ли сте, че това е добра идея? — осмели се да го попита тя. — Имам предвид… ако го порежете, няма ли да ни направи нещо още по-лошо?
— Просто искам да го накарам да се замисли, преди да се върне и да направи някаква проклета… да направи още нещо — рече Хартли. — Ако успея да извия ламарината достатъчно, ще се получи малко острие. Мисля, че ще мога да си сложа пръстена на първото кокалче на кутрето. Няма да е кой знае какво, но няма просто да седя и да гледам как бие Джак, без да му отвърна. Окей?
Той замълча и Нилия си даде сметка, че последната дума беше отправена към нея — като молба за позволение да продължи с изпълнението на този план, защото предложеното от него може и да беше необходимо, но освен това беше ужасно рисковано.
Прииска ѝ се да можеше да се обърне за съвет към Къртис, а чрез него и към татко си, но това беше решение, което трябваше да вземе сама.
Тя помисли още малко, като си спомняше колко ужасно прозвуча последният шамар по лицето на братчето ѝ и колко ужасен беше видът на мистър Хартли, повален на пода, беззащитен и неспособен да си поеме дъх.
Решението беше нейно.
Нилия най-сетне отвори уста и прошепна:
— Окей.
Деветнайсета глава
Пърл лежеше и си мислеше, че е успял да открие избавление от привидно безкрайната и задушна нощ, като се беше качил на горното легло и се беше размечтал за Мексико. Джинджър се беше изтегнала на долното легло, след като беше изпушила още една цигара след бъркотията, предизвикана от Дони, и Пърл не се сдържа да се обърне надолу към нея на светлината на един от газените фенери, за да подхвърли:
— Нали ти казах, че ще си имаме неприятности с него? Той е бомба без закъснител.
— Трябваше ми бомба, със закъснител или не — отвърна тя. — Вместо въздушен пистолет като теб.
След тези думи той мъдро си беше замълчал, Джинджър не беше казала нищо повече, а той беше затворил очи и се беше понесъл към Мексико в мислите си. Представи си сините океански вълни, които се разбиваха в белия пясък на брега, завоите на пътеката към неговото имение на върха на гористото възвишение, чу песните на свободните птички сред тучната зеленина на дърветата и долови уханието на… пари. Беше особен аромат — парфюмът на богатството, уханието на свободата. С парите от неговия дял никога повече нямаше да му се наложи да хваща проклетия път, за да си изкарва прехраната с пот на челото, като продава Библии с посвещение, акции от златни мини и петролни кладенци, писма от адвокати, банки и инвестиционни компании, и всякакви други фалшификати, с които да мами наивниците и особено необразованите сред тях, които сами бяха подушили миризмата на парите.
Нещо за нищо. Това беше принципът, на който работеха всички измами. Да накараш хората да си мислят, че могат да получат нещо безплатно. А той никога не им продаваше нещо друго освен въздух. Но този път… този път продаваше истинска стока и по това време на следващия ден сделката щеше да бъде приключена. Дявол да го вземе! — помисли си той. Цял кашон с пари и всички хубави неща, които можеха да му донесат. А от там — право към Мексико и всичките му мечти.
Не знаеше за колко време е потънал в дрямка, но се събуди от шума на затварянето на вратата, която водеше към стаята с леглата. Фитилът на газения фенер на писалището светеше в оранжево. Той се наведе през ръба и откри, че Джинджър не беше в леглото си. До кенефа навън ли беше отишла? Тогава защо не беше взела фенера? Той погледна ръчния си часовник и видя, че е три часът и двайсетина минути. Е, каквото и да беше намислила, тя беше голямо момиче и определено можеше да се грижи сама за себе си, по дяволите. Затова… щеше да заспи отново, ако успее.