Но не успя. След петнайсетина минути избърса потта от челото си с чаршафа и отново си погледна часовника. Тя още не се беше върнала. Вече започваше да се пита къде ли беше отишла. На разходка в гората? Съмняваше се в това, след като ѝ беше казал какво му беше обяснил човекът от кантората за недвижими имоти под наем за пръчката, която трябвало да си носят, за да се пазят от змиите. Предполагаше, че гърмящите змии по тези земи вероятно убиваха поне по деветима-десетима души всяка година — сигурно все негра, които работят на полето. Тогава къде беше мис Джинджър ла Франс, с нейното неимоверно самочувствие и нейната безкрайна любов към бомбите без закъснители?
Не успяваше да се отърси от тази мисъл. Хрумна му, че може отново да е излязла на задната веранда, за да изпуши още един фас и да се опита да се разхлади във влажната жега, която беше надвиснала след полунощ, но от това следваше същият въпрос — защо не беше взела фенера? Нещо не беше наред — във въздуха се носеше гнилата миризма на нещо нередно.
По потник и панталони той провеси крака от горното легло, скочи на пода, взе фенера и излезе в голямата стая.
Тя седеше в ъгъла, с гръб към стената, на един от тръстиковите столове.
Очите ѝ с цвят на шампанско искряха на светлината на фенера, но не се обърнаха нито към светлината, нито към него. Вместо това тя се взираше право пред себе си.
Беше стиснала с две ръце кухненския нож с назъбеното острие. Страните и челото ѝ бяха влажни от пот. Пърл не откъсна очи от нея, докато тя бавно вдигна ножа пред себе си, задържа го за няколко секунди над главата си и сетне замахна надолу с него — толкова бързо и толкова силно, че Пърл усети раздвижването на въздуха и чу свистенето на острието.
— Не, не — прошепна тя с безизразно лице, докато се взираше в нещо, което Пърл не можеше да види. — Не… нали ти казах… не така… не, не… кой си ти… кой си ти…
— Джинджър? — рече Пърл.
Той направи крачка към нея, като протегна фенера, така че светлината да ѝ даде утеха в мрака, с който се бореше, какъвто и да беше той.
— На твое място нямаше да го правя — обади се тихо един глас, последван от хрущенето на ябълка между зъби.
Пърл се обърна и видя Дони, който не седеше на стол, а на пода в отсрещния ъгъл. Беше скръстил крака под себе си и беше гол до кръста. В основата на шията му искряха капки пот. За щастие, поне беше махнал стъкленото око и лентата скоч от челото си. Той отхапа още веднъж от последната останала ябълка и рече:
— По-добре да отстъпиш малко назад. Нищо чудно да скочи от стола и да ти забие този шибан нож право в сърцето.
Пърл отстъпи към Дони. Продължи да отстъпва, докато собственият му гръб едва не опря в стената, и видя как Джинджър отново вдигна ножа с двете си ръце, задържа го във въздуха за няколко секунди и замахна надолу с него със страховита бързина и сила. Този път лицето ѝ се разкриви от яростно изражение.
— Нали ти казах! — рече тя все така с хриплив шепот. — Не, не… не така… кой си ти… кой си ти…
Сетне чертите ѝ отново се отпуснаха, потта проблесна по страните и челото ѝ, тя стисна ножа пред гърдите си и бавно се заклати напред и назад… напред и назад… напред и назад… докато очите ѝ безжизнено се взираха в нищото.
— Какво ѝ става? — попита Пърл.
— Понякога е така — отвърна Дони, което според Пърл не беше никакъв отговор. — Явно по този начин се освобождава от напрежението или нещо такова.
— Какво? Искаш да кажеш, че е напрегната заради утре и затова е изпаднала в това…
Дори не знаеше как да го нарече. Тя отново беше започнала да шепне, но толкова тихо и неразбираемо, че все едно говореше на непознат език.
— Сега чува ли ни? — попита той.
— Тц. Седял съм срещу нея, когато е така, обиждал съм я и съм се скъсвал от смях да я гледам как размахва ножа — винаги държи нож, явно ги намира по миризмата — така че не вярвам да чува какво си говорим, докато е потънала толкова дълбоко в това нещо.
— Дявол да го вземе — отвърна Пърл, като по-скоро го въздъхна, отколкото го изрече.
— Аха. Я ми кажи… тя прави ли ти онова нещо с револвера? Само с един патрон в барабана и прочее?
Пърл се канеше да отговори положително, когато изведнъж си спомни, че разговаря с племенника на Джинджър. Или поне с предполагаемия ѝ племенник. Откъде можеше да знае той за това, по дяволите, освен ако…?
— Не е изключено — отвърна Пърл.
— Обзалагам се, че го е правила. Гледай как се клати. Готова да заколи целия свят с този нож. Казвам ти, никой не може да ме накара да я доближа, докато е така.