— Каква болница?
— Болницата „Брайс“, в Тъскалуза. Нали я знаеш? Лудницата.
— Заведение за душевноболни? Колко време е останала там?
— Две години, поне така съм чувал. А когато я пуснали от там, едва-що не я изгонили от целия щат Алабама. Според мен горе-долу по това време е решила, че вече няма да бъде онази, която е била преди. Решила е, че няма да остави цялата власт и всички пари на света на мъжете, а сама ще се опита да докопа толкова, колкото успее. И това последното го знам със сигурност, защото ми го е казвала направо.
Той захапа ябълката за последен път, чак до огризката, и изплю една семка.
— Това беше. Струваше ли си хиляда долара, за да научиш тази история, мистър Пърл?
— Да.
— Тогава ще ти кажа и нещо безплатно — рече Дони. — Веднага щом приберем парите, тя ще изчезне. Не знам дали си мислиш, че имате някакви общи планове или нещо подобно за след това, но няма да стане. Ако бях на твое място, щях да си прибера своя дял в момента, в който получим парите, да си продължа по пътя и да не се обръщам.
— Благодаря за съвета — отвърна Пърл и наистина го мислеше. — А ти какво смяташ да правиш с твоя дял?
— Лоши работи — рече Дони и повдигна вежди. — То има ли нещо друго?
Колкото и да не харесваше младежа, Пърл си помисли, че може би никога не беше чувал нещо по-вярно. Той се изправи, предпазливо доближи Джинджър и размаха фенера пред невиждащите ѝ очи.
— Играеш си с огъня — обади се Дони.
Джинджър не реагира по никакъв начин, с изключение на това, че когато отпусна фенера в ръката си и лицето ѝ потъна обратно в мрак, тя отново поде напевното си мърморене:
— Казах ти… казах ти… не, не… не така… казах ти…
А сетне изрече един необичаен въпрос сякаш сама на себе си:
— Коя си ти? Коя си ти?
Гласът ѝ заглъхна, без да получи отговор.
— Аз си лягам — рече Пърл на Дони, но си знаеше, че ще спи с две отворени очи и ухо до стената.
Той се върна в стаята с двойното легло, остави фенера на писалището и се покатери на горното легло, където отново се опита да призове фантазията за мексиканския рай, но този път видя във въображението си само необятно поле от тръни, над което се носеше горчивата миризма на гнили праскови.
Когато вратата се отвори, той едва не подскочи. На гаснещата светлина от фенера погледна часовника си и различи, че беше четири часът и четиридесет и три минути. Чу я как се отпусна на долното легло, а сетне настъпи тишина, ако не се смятаха силните удари на сърцето му.
Изпитваше ли страх от нея? — запита се той.
Изпитваше истински ужас — беше отговорът.
Но всичко щеше да приключи след около двайсет и един часа и после щеше да се раздели завинаги и с двамата. Джинджър беше онази, която беше измислила да избягат направо в Мексико, но в думите на Дони имаше смисъл: Джинджър нямаше крайна цел, а просто скиташе от едно име и една измама на друго име и следващата измама и това беше целият ѝ живот.
— Буден си — рече тя.
Той не отговори. Дишаше толкова плитко, че едва му стигаше дъхът, за да не умре, или поне така му се струваше. Мина време, после той чу как тя се обърна на другата страна и застина, а той остана да лежи буден, докато мръсната светлина на зората бавно се процеждаше над перваза на прозореца и през завесите на котви и подскачащи риби, навеки и безнадеждно уловени на въдицата.
Четвърта част
Кръвопролитие
Двайсета глава
— Готов ли си?
— Да, сър.
— Време е.
Къртис и Лъденмиър бяха разменили тези думи преди почти трийсет минути. Сега, докато стрелките на часовника пълзяха към един сутринта в петък, Лъденмиър караше другия си автомобил — тъмносин седан „Пиърс Ароу“ — в северозападна посока по улиците на Ню Орлиънс. Къртис седеше до него, а на задната седалка зад двамата беше кашонът, в който имаше двеста и петнайсет хиляди долара в банкноти, не по-едри от петдесет долара. Кашонът беше едва залепен със скоч, колкото да не се отвори, но не беше запечатан.
Тъй като нямаше с какво да се преоблече, Къртис отново беше с униформата си на носач от гарата, но беше оставил червеното си кепе в имението на семейство Лъденмиър. Лъденмиър почти не беше спал предишната нощ и беше подремнал едва един час вчера следобед, след като се бяха върнали от пътуването с цел да намерят рибарския кей в края на Сандъски Роуд. Косата му беше разрошена, лицето му беше изтощено, а силите му се подхранваха единствено от нервното напрежение. Беше предложил на Къртис да кара колата, но това нямаше как да стане, след като Къртис му отговори, че никога през живота си не е сядал зад волана на автомобил.