Улиците бяха почти пусти, ако не се смятаха неколцина други среднощни пътници. Времето беше облачно и тежко. На северозапад, над езерото от време на време проблясваха светкавици и на острата им светлина бурното небе около тях изглеждаше яркомораво. Лъденмиър беше донесъл термос със силно черно кафе и докато караше по призрачно тихите улици, отпиваше глътки живителна течност от него.
— Кажи ѝ, че идваме — рече Лъденмиър, без да откъсва хлътналите си очи от пътя пред себе си.
Къртис вече го беше сторил, когато потеглиха от къщата, но кимна и излъчи:
Нилия, татко ти каза да ти предам още веднъж, че идваме. Не остана много.
Добре — излъчи в отговор тя. — Според мен още не са тръгнали.
Но… ще доведат теб и малкия Джак, нали?
Не знам. Както ти казах, цял ден ни държаха в тази стая.
Къртис изпита облекчение да открие, че нейният сигнал беше по-силен от вчера. Явно беше успяла да си почине малко, колкото да презареди силите си. През деня бяха говорили съвсем малко, защото той не искаше отново да я изтощава, и по време на един от тези разговори тя му беше казала, че не са виждали нито един от тримата похитители през целия ден, не са яли и не са пили нищо.
Кажи ми, когато дойдат да ви вземат — рече ѝ Къртис. — Ние ще бъдем на онзи кей точно в един часа.
Благодаря ти, Къртис. Много ти благодаря, че си там.
Е, съвсем скоро наистина ще бъдем там, така че няма за какво да се тревожиш.
— Какво казва? — попита Лъденмиър, като прекъсна концентрацията на Къртис.
— Казва, че още не са тръгнали.
— Да, очаквам да ни накарат да почакаме малко на онзи проклет кей. Но… парите са у нас благодарение на Виктор. Той искаше да дойде с мен и да се скрие на задната седалка, но аз му казах, че ако го намерят — а те със сигурност ще проверят — ще настане истински ад. Бездруго няма да ми е лесно да обяснявам защо ти си там.
— Как смятате да го направите?
Лъденмиър спря на един червен светофар. Вече беше казал на Къртис, че няма да минават на червено и няма да нарушават ограничението на скоростта; ако полицията ги спре за проверка, това щеше да съсипе графика, който внимателно бяха планирали следобед.
— Ще кажа, че си ми шофьор. Може да не им хареса, но няма да ти обърнат много внимание.
Къртис се досети какво имаше предвид.
— Защото съм чернокож?
— Точно така, и освен това си едно кльощаво момче, което изглежда така, все едно прави път на мравката. Не ме карай да внимавам да не обидя някого точно сега, Къртис. Не съм в настроение за това.
— Няма проблеми — отвърна Къртис без гняв или негодувание, защото беше свикнал да живее в такъв свят.
Светна зелено и Лъденмиър продължи по мъгливите улици, където през нощта, на жълтия светлик на уличните лампи, прочутите стари дъбове и плачещи върби на града приличаха на шипести дракони, притаени край пътя.
По-рано през деня Лъденмиър беше показал на Къртис една професионална фотография в сребърна рамка, на която двете деца се прегръщаха и усмихваха на обектива. Бяха хубави деца. Къртис реши, че малкият Джак много прилича на баща си, но Нилия му се стори по-малка, отколкото очакваше. Може би защото, когато си говореха, понякога му се струваше по-голяма от десетте си години — и определено по-голяма, отколкото е бил самият той на тази възраст. Обясняваше си го с това, че както и братчето ѝ, тя беше благословена не само с богат баща, но и с богатството на образованието. Предполагаше, че тя знае повече за света от него, макар и той да се опитваше да пътува колкото може повече чрез книгите. Жалко, че точно в този момент двамата с малкия Джак получаваха едно друго образование — за това колко лукави, себични и просто зли можеха да бъдат някои хора, особено когато става дума за пари… нещо, което Къртис вече беше научил от разправиите си с образи като Рауди Патерсън и Майлс Уилсън.
— Има едно нещо, което не мога да си обясня — рече Лъденмиър, след като покара още половин миля. — Как са успели да отвлекат децата, след като и Хартли, и инспектор Пар са били нащрек? Заклевам се, че Пар ми се стори по-способен човек, отколкото да се остави да го причакат в засада по пътя между училището и къщата. Как е станало, по дяволите? А и двамата бяха въоръжени… просто не мога да проумея.