— Сигурно не са искали да стрелят, за да не пострадат децата — рече Къртис.
— Аха. Сигурно. Знаеш ли, обвинявам себе си за това. Когато онзи полицейски инспектор дойде при мен, трябваше веднага да наема още трима телохранители. Но… както ми го разказа той… сигурно просто не съм искал да повярвам, че е истина. Имам предвид, че… и той самият не беше съвсем сигурен. Беше просто някакъв слух, който бяха чули от някакъв долен престъпник, решен на всичко, за да отърве затвора. Но все пак трябваше да предприема нещо, дявол да го вземе! Трябваше да наема трима допълнителни телохранители, още същия следобед!
Той протегна ръка към термоса, за да се зареди с още кафе.
— Скоро ще свърши — рече Къртис, но думите му прозвучаха по-скоро вяло, отколкото обнадеждаващо.
— Тази част от историята ще свърши — поправи го Лъденмиър. — Но не мисля, че историята за това, как моите — нашите — деца са били отвлечени и са били в лапите на трима престъпници в продължение на трийсет и четири часа, ще свърши скоро. Джейн едва се държи, както и аз. А когато приберем децата у дома… Бог знае в какво състояние ще бъдат… имам предвид — психически.
— Засега се държат.
— Попитай я пак дали вече са тръгнали.
Отговорът гласеше:
Не, още не.
— Ще ни накарат да чакаме — рече Лъденмиър през стиснати зъби. — Проклетите кучи синове ще ни накарат да чакаме.
Покрайнините на Ню Орлиънс останаха зад гърба им и малко по-късно стигнаха до Соумил Роуд — шосето, което водеше към град Кенър. Лъденмиър направи ляв завой и продължи в мълчание към мястото на срещата. От прозореца до себе си Къртис гледаше мълниите над езерото Пончартрейн, които мятаха назъбени ярки камшици от облаците към земята. Гръмотевиците долитаха до него като приглушеното биене на барабан. Сърцето му също биеше по-силно, а стомахът му — пълен с един сандвич с шунка, който беше получил от кухнята на богатия си спътник — се свиваше, сякаш му се искаше да изпразни съдържанието си върху кожената тапицерия на луксозния автомобил.
Къртис? Къртис, чухме входната врата да се отваря и да се затваря. Мисля, че тръгват!
Не ви ли взеха със себе си?
Не.
— Нилия казва, че според нея вече тръгват — докладва Къртис, — но не са взели децата със себе си.
— Предполагах, че ще направят така. Искат първо да се уверят, че сме донесли парите — отвърна Лъденмиър. — Не знам как точно ще стане, но си искам децата още тази вечер. Искам да бъдат в тази кола, когато тръгнем обратно, и точно така ще стане, за бога.
Седнала зад волана на олдсмобила, Джинджър неспокойно се намести на мястото си. От устните ѝ се отрони нещо, което прозвуча на Пърл като недоволен шепот.
— Какво има? — попита той.
— Имам чувството, че забравих нещо — отвърна тя, докато караше на изток по Соумил Роуд. — Но не мога да си спомня какво. Нещо. Проклетият Дони… снощи… ме извади от равновесие.
Пърл не каза нищо. На седалката между тях беше револверът „Смит & Уесън“ четиридесет и пети калибър на Хартли, а Пърл носеше собствения си револвер трийсет и осми калибър в кобура под сакото. Освен това бяха взели ветроупорния фенер и електрическото фенерче. Една мълния, която разцепи небето на северозапад, за миг освети вътрешността на колата, а последвалата гръмотевица сякаш отекна в самите кости на Пърл. Дланите му бяха изпотени, а ризата му беше залепнала за гърба. Беше отворил прозореца от своята страна на колата, така че въздухът да го охлажда, но дори вятърът беше натежал от жегата и влажната лепкава атмосфера на приближаващата буря.
— Чудесна вечер, в която да изкараш двеста хиляди долара — рече Джинджър, но го произнесе без абсолютно никаква емоция — нито положителна, нито отрицателна.
— Двеста и петнайсет хиляди — отвърна той.
— Аха.
Тя отклони колата с няколко фута от курса, за да смачка с едната гума миеща мечка, която беше тръгнала да пресича шосето.
— Забравих нещо — повтори тя. — Проклета да съм, ако мога да си спомня какво.
След още няколко минути щяха да минат през град Кенър. На Пърл му се прииска да можеше да запали цигара и да се нагълта с дима, но щеше да го направи по-късно. „Мексико, Мексико“, помисли си той. Вече не беше толкова далеч от него.
Джинджър отново се намести неспокойно зад волана и думите излязоха от устата на Пърл, преди да се усети:
— Не каза ли, че нямаш деца?
— Какво? Нямам.
— И никога не си имала?
— Не, мамка му. Ненавиждам децата. Само се пречкат.