Когато влакът отмина, Джон Партлоу избърса няколко прашинки от реверите си и се насочи към залата на дружеството.
В мига, в който влезе в каменната постройка на Четвърта улица, остана поразен от вида на руса дама, която седеше зад една маса до входа на залата. Жената продаваше билети и прибираше парите в кутия от пури, а на бялата покривка, с която беше застлана масата пред нея, бяха закачени няколко от афишите за „Фактите от живота“ на Хъникът. Пред жената се бяха скупчили петима мъже с разнообразно телосложение, ръст и възраст, заети да харчат изкараните си с пот на челото монети за малко пикантно образование. Онова, което порази Джон Партлоу, беше фактът, че жената беше облечена с бяла болнична престилка с дълги ръкави, закопчана до шията, ала привидната скромност на облеклото ѝ не отговаряше нито на количеството тежък грим по лицето ѝ, нито на аленото червило по устните ѝ. Нещо повече, жената сякаш си беше сложила кукленска маска, която не разкриваше абсолютно никакво изражение — нещо особено интригуващо за Джон Партлоу, защото мисълта за прикриване на истинската самоличност на човека и истинското му лице винаги беше тясно свързана с житейската му мотивация. Той се нареди зад групичката от местни жители. Мъжете разговаряха и се смееха престорено шумно, като подскачаха от притеснение под хладния поглед на жената, все едно беше непознато създание от женски пол, което идваше от някакво далечно и по̀ светско място — впрочем самата истина. Когато дойде ред на Джон Партлоу, той първо хвърли поглед на кутията от пури, за да прецени как се справя екипът тази вечер, и набързо пресметна, че бяха продали между двайсет и пет и трийсет билета.
— Брей, брей — рече той, като погледна жената в очите.
Помисли си, че бяха с цвят на шампанско. Но едновременно с това внезапно се почувства така, все едно беше изпил на един дъх цяла чаша от пенливото питие — или дори няколко чаши, достатъчни да му завъртят главата. Очите с цвят на шампанско, които бяха донякъде с формата на бадеми, подобно на очите на котка, сякаш го огледаха преценяващо от главата до петите. Лицето ѝ остана безизразно. Имаше чип нос и голяма уста, челото ѝ беше с цял инч по-високо от необходимото, а брадичката ѝ беше с цял инч по-широка; не беше красавица за чудо и приказ, но посвоему според Джон Партлоу притежаваше особена — може би дори притеснителна — привлекателност. В лицето ѝ се четеше нещо едновременно изискано и грубо. Представяше си, че под шампанското, скрита дълбоко, се таи истинска мръсотия. Жената също криеше истинската си самоличност от света точно като него самия. Косата ѝ очевидно беше изрусена, защото на корените се виждаше тъмнокестенявото отдолу. Къдриците ѝ се спускаха свободно пред лицето, но назад по черепа бяха плътно прибрани с черно-червени шноли. Той вдъхна от парфюма ѝ: беше сладък, натрапчив и опияняващ, с аромат, който можеше да определи единствено като „овъглени рози“.
И двамата не проговориха в продължение на няколко мига. Накрая той се усмихна накриво и подхвърли:
— Какво толкова гледаш?
— Гледам, че малко си прекалил — отвърна тя все така безизразно.
Говореше с южняшки акцент, но от аристократичните. Все едно думите излизаха от устата на господарката на плантацията, а не на Бърта от дълбоката провинция. Очите ѝ се присвиха съвсем леко, когато обходиха щипката за вратовръзка с ръцете, сключени за молитва, плисетата на бялата му риза и сакото с цвят на сметана.
— Защо си се издокарал така, като перла на два крака?
— Заради теб — отвърна той, като запази равновесие в този хлъзгав танц между двамата. — Не ми се ще да съм облечен като някой скитник, докато слушам за фактите от живота… нали тъй?
Лицето ѝ остана неподвижно.
— Входът е четвърт долар — точно както за скитниците.
Тя почука с показалец по ръба на кутията за пури. Лакираният ѝ нокът проблесна в кървавочервено.
— Идвам от Шривпорт и съм отседнал при семейство Невинс.
— Браво на теб. Но никой не влиза гратис, перличке.
Погледът ѝ се отмести от него, защото в сградата на дружеството бяха влезли още двама мъже — фермери, издокарани в най-хубавите си работни гащеризони. Последните ѝ думи към него бяха следните:
— Вътре или вън, както ти харесва.
В пещта на Джон Партлоу беше започнало да се разгаря едно въгленче; не беше свикнал да го отхвърлят, особено когато го прави някаква изрусена домакиня около трийсетте, която се мисли за голямата работа. При обичайни обстоятелства може би просто щеше да свие рамене и да се завърти кръгом, но постановката го интересуваше от професионална гледна точка. Той пусна монета от четвърт долар в кутията и взе билета, който му подаде жената. Сетне продължи навътре към залата, като я остави да се усмихва пленително на селяците.