— Аха. Да не би да искаш да кажеш, че ненавиждаш децата на богатите?
Тя не отговори веднага на този въпрос. Дали ръцете ѝ не стиснаха волана малко по-силно? Беше трудно да се определи. Отново проблесна светкавица, подобна на дузина копия в тъмното, а гръмотевицата отекна по-остро от преди.
Влязоха в Кенър, където всички сигурно си бяха легнали още в осем часа. Две бездомни кучета ровеха в някакви кофи за боклук, но нищо друго не помръдваше.
— Какви ги говориш? — попита го Джинджър с престорено нехайство. — Да не се побъркаш, защото сме толкова близо до целта?
— Просто си мисля на глас, предполагам.
След като вече беше направил първата крачка, като нищо можеше да направи и следващата.
— Мисля си за това, че се надявам този удар да е само отвличане, а не някакво… ами не знам… отмъщение.
— Отмъщение? За какво?
— Ами… за живота, предполагам. Нали ти казах, просто си мисля на глас.
— Престани да мислиш, дразниш ме. Аз ще говоря, когато пристигнем. Ясно ли е?
— Естествено, както кажеш.
— Съвсем скоро ще бъдем там — рече тя. — Свали предпазителя на моя револвер.
— Защо?
— Защото — отвърна тя, без да откъсва очи от мястото, където на пътя пред тях се събираха двата конуса светлина от фаровете — така ти казвам.
Разнесе се шум от преместването на масата.
Вратата се отвори. Дони влезе в стаята, като държеше газен фенер и възглавницата от койката си. В колана на дънките му, очертана на фона на белия му памучен потник, се виждаше дръжката на кухненския нож с назъбеното острие.
Нилия усети как малкият Джак потрепери до нея, колкото и да беше смел. Хартли бавно прибра колене към гърдите си, седнал на пода в отсрещния край на стаята.
— Здравейте, приятели — рече Дони и се ухили на жълтата светлина на фенера. — Дойдох да ви правя компания за малко.
Очите му се стрелнаха към момчето.
— Как си, хлапе?
Лъденмиър спря колата в края на Сандъски Роуд, на около триста ярда след отбивката от „Соумил“. Пред тях се протягаше рибарският кей с дължина около трийсет и пет фута. Отдясно се виждаха две рибарски колиби, но и двете бяха тъмни и пусти точно както и предишния следобед, когато Лъденмиър и Къртис бяха надникнали през мръсните им прозорци, а отляво имаше само храсталаци и дървета.
Лъденмиър угаси двигателя. Протегна се и взе фенерчето, което беше донесъл, от седалката между тях. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Все още нямаше и следа от друга кола.
— Добре, да се залавяме за работа — рече напрегнато той.
Той светна фенерчето и го подаде на Къртис. Двамата слязоха от колата, а в същия миг на небето проблесна още една мълния и последвалата гръмотевица отекна остро като плющенето на камшик.
Лъденмиър се наведе, за да извади кашона с откупа от задната седалка. Пълен с толкова много пари, кашонът тежеше повече от двайсет фунта, макар и да беше съвсем малко по-голям от кутия за шапка „Стетсън“. В него имаше две хиляди и триста банкноти по петдесет долара, три хиляди по двайсет долара и четири хиляди по десет долара, стегнати на пачки с дебели гумени ластици. Къртис последва Лъденмиър на рибарския кей; през деня бяха забелязали, че по средата беше увиснал към водата, а отстрани имаше тънки дървени перила. От лявата страна на кея в черната вода висеше въже, а отдясно се виждаха строшените, покрити с раковини подпорни стълбове на мястото, където сигурно някога беше имало друг, по-стар кей, преди някой ураган да го отнесе.
Къртис светеше с фенерчето в краката им, докато не стигнаха до края на кея, където Лъденмиър остави кашона на дъските. Между тях искреше тъмната вода, от която се носеше мирис на влага, докато приближаващата буря я надигаше на вълни. Вълните бяха започнали да се плискат в калния бряг на езерото. Къртис усети острите пориви на вятъра в гърба си. Вятърът свиреше покрай ушите му, докато двамата с Лъденмиър гледаха към пътя. Мълниите осветяваха горичките по брега и водата на езерото, а гръмотевиците отекваха толкова силно, сякаш искаха да нарушат вечния сън на покойниците в гробището на Кенър.
Двамата зачакаха да видят фаровете на друга кола.
— Ще има буря — рече Дони. — Чувате ли гръмотевиците? Аз си падам по бурите. Ти обичаш ли бурите, момче? Или те е страх от тях?
Малкият Джак не отговори; продължаваше да гледа настрани към вратата.
— Когато бях горе-долу колкото теб, веднъж видях какво беше останало от някакъв тип, след като го беше поразила мълния на едно пасище — продължи Дони, като бавно размахваше газения фенер напред-назад. — Целият беше станал черен като въглен. Дрехите му бяха отнесени от тялото. Лицето му беше обгоряло чак до черепа и лежеше по гръб, с мъртвешка усмивка. Знаеш ли какво направихме с моите приятели? Избихме му зъбите с една пръчка. Имаше три сребърни пломби. Аз ги взех и след това ги продадох — изкарах достатъчно да си купя нови гумени ботуши. Виждал ли си такова нещо, момче?