Нилия присви очи срещу светлината на фенера; бузите ѝ бяха пламнали.
— Защо не ни оставиш на мира? Скоро ще получиш това, което искаш.
— Просто питам, Сладко устенце. Обзалагам се, че съм виждал всякакви гадости, каквито дори не сте сънували в най-страшните си кошмари.
— Ако искаш да се изплашиш, иди да се видиш в огледалото — рече изведнъж малкият Джак разгорещено и язвително.
Нилия го сръга с лакът в ребрата, за да го предупреди да внимава, но той изръмжа:
— Престани!
Дони тихо се засмя, но в смеха му нямаше нищо весело. Когато престореният смях утихна, той насочи фенера срещу Хартли.
— А ти как си, едноокият? Не се обаждаш много.
— Нямам какво да кажа — беше отговорът.
— Сигурно. Виж това момче… то винаги има какво да каже. Кара наред с обидите, все едно може да ги върне, ако поиска. Това е много лош навик, момче. Знаеш ли?
Той удари малкия Джак по главата с възглавницата, но съвсем леко.
— Отговаряй, когато те питам — рече той и отново го удари малко по-силно.
Къртис и Лъденмиър видяха фаровете да се приближават.
— Господи боже — рече горчиво Лъденмиър. — Това е собствената ми кола, по дяволите!
Олдсмобилът направи завой, така че фаровете да осветяват по дължина целия рибарски кей и двамата мъже, застанали в края, като едва не ги заслепиха с блясъка си. Сетне колата спря и шофьорът угаси двигателя; фаровете продължиха да светят, но никой не слезе.
— Хайде, хайде — промърмори Лъденмиър.
Той вдигна и двете си ръце за поздрав и за да покаже, че не носи оръжие. Къртис също вдигна двете си ръце, като обърна лъча на фенерчето към небето. От колата все така не последва никаква реакция.
— Донесохме парите! — извика Лъденмиър, но гласът му беше почти заглушен от гръмотевицата, която отекна точно в този момент. — Всичките са тук!
Той подритна кашона в краката си.
Шофьорът излезе от колата, последван от пътника. И точно както се очакваше, шофьорът — строен силует, може би на жената, помисли си Къртис — се отправи към седана, светна с фенерче и огледа задната седалка. Сетне лъчът на фенерчето обходи горичката от лявата страна и рибарските колиби от дясната. Вторият силует спря, за да закрие ветроупорния фенер с тялото си, преди да запали фитила с клечка кибрит. Сетне насочи силната му светлина, фокусирана от увеличителната леща на корпуса на фенера, и бавно описа кръг около себе си. Когато и двамата похитители се увериха, че всичко е наред, те доближиха рибарския кей, но нито Къртис, нито Лъденмиър можеха да различат чертите им срещу блясъка на фенерите. Двамата спряха на известно разстояние.
— Трябваше да дойдеш сам — рече жената. — Не разбираш ли от нареждания? Какво е това негро?
— Шофьорът ми.
— Глупости. Шофьорът ти е при нас.
— Новият ми шофьор — каза Лъденмиър.
— Значи си прекалено богат, за да караш собствената си шибана кола, така ли? Момче, дръж това фенерче нагоре! Чуваш ли ме?
Гласът на жената прозвуча по-остро, защото Къртис беше понечил да отпусне ръката си, в която държеше фенерчето. Тя отново се обърна към Лъденмиър.
— Е, ако не се смята това, иначе беше добро момче. Сега ще дойдем да вземем кашона. Вие двамата не мърдайте от там. Всичко ще свърши след пет минути.
— Чакай малко!
Заповедният тон на Лъденмиър накара похитителите да спрат.
— Искам си децата още тази вечер. Вземете парите и вървете по дяволите с тях, но аз ще се прибера у дома с децата си.
Последва несигурно мълчание. Къртис подуши миризмата на озон във въздуха. За един кратък миг светкавицата проблесна толкова наблизо, че двамата с Лъденмиър едва не различиха лицата на мъжа и жената, и по-важното — зърнаха метален блясък в дясната ѝ ръка, който можеше да означава единствено, че държи револвер; сетне отекна гръмотевицата с оглушителен трясък.
— Ти не си наред — рече жената. — Няма да стане.
— Кога ще ги взема тогава?
— Ще ти кажем. Първо трябва да преброим парите, за да се уверим, че не си ни дал по-малко.
— Не — рече Лъденмиър.
— Какво?
— Казах… не. Веднага след като вземете този кашон, ще ме заведете при децата ми и ще ми ги предадете. Не съм ви дал по-малко. Това щеше да бъде адски глупаво, не мислите ли?