Той продължи да кара, без да добави нищо повече, но сетне не успя да се сдържи да не зададе въпроса, който го измъчваше още от мига, в който беше проехтял първият изстрел.
— Ти искаше да го застреляш, нали? Да го убиеш, ако можеш?
Отговор нямаше.
— Предполагам… че затова не искаше просто да остави кашона и да си тръгне. Искаше да бъде там, за да можеш да го застреляш. Да, той сам ти даде оправдание да го направиш, като се втурна срещу теб, но… за това ли беше цялата работа? Да застреляш някой богат човек, за когото пише по вестниците? А черешката на тортата беше фактът, че имаше две деца?
— Може и за това да е било — отвърна тя, като гледаше право пред себе си. — Но на първо място беше откупът. И ние го взехме.
— И още как, по дяволите.
Той се намръщи, защото нещо друго току-що го беше смушкало в мозъка като острие през опияняващото усещане за богатството и нетърпеливото очакване да прекоси границата към новия си живот.
— Чух онова негро да казва нещо за малкия Джак точно преди Лъденмиър да откачи. Чу ли го какво…
— О… мамка му! — възкликна тя. — Сега си спомних какво съм забравила! Играчката. В кутията с карамелизирани фъстъци. Дони така ме ядоса, че… забравих да извадя играчката от шибаната кутия!
— Е, и какво от това?
— Ами играчката може да е била някоя малка виличка или ножица… нещо метално, нещо с остър ръб. Мамка му!
— Чакай, задръж малко! И какво, ако е била? Да не мислиш, че могат да я използват…
— Мисля, че Дони е толкова глупав, че няма да се сдържи да влезе в стаята им, за да ги тормози. Откъде да знам? Дай газ, Пърл. Карай по-бързо!
Докато олдсмобилът се отдалечаваше от там, от развълнуваното езеро, под дъжда на калния бряг, изпълзяха две човешки фигури, като се държаха една за друга. Къртис не беше умел плувец, но се беше справил със задачата да не се удави дори в тези бурни води, дори прегърнал Лъденмиър с една ръка; за щастие, водите на езерото край кея не бяха по-дълбоки от пет фута и дългите му крака, които му бяха донесли прякора от носачите на гарата, бяха стигнали до дъното. Той помогна на Лъденмиър да стигне до относителното убежище на горичката и там, под шибащия дъжд и размаханите от вятъра клони на вятъра, го подпря на дънера на една върба.
— Господи — рече едва-едва Лъденмиър. — Господи боже… Господи.
Светкавиците продължаваха да проблясват в небето над главите им и на светлината от тях Къртис видя много кръв по ризата на Лъденмиър, високо от дясната страна на тялото му, под ключицата. Вторият куршум явно беше одраскал главата му от дясната страна, защото по челото му се стичаше кръв, която се смесваше с дъжда и превръщаше лицето на Лъденмиър в измъчена маска.
Къртис трябваше да си поеме дъх няколко пъти, преди да проговори. Сърцето му препускаше и беше започнал да трепери — не от водата на езерото или от дъжда, а от ужасяващото преживяване на стрелбата по тях. Сякаш все още чуваше как онзи куршум беше изсвирил покрай главата му. Не успя да каже нищо друго освен:
— Тежко ли сте ранен?
От устата на Лъденмиър излезе най-зловещата ругатня, която Къртис беше чувал през живота си. Мъжът опипа ключицата си с лявата си ръка и изрече втора скверна ругатня, но звучеше на края на силите си.
— Мисля, че костта е строшена — рече той. — Почти не мога да движа дясната си ръка. Дявол да го отнесе в Ада. Този Пар… ме измами. Кучият му син влезе право в кабинета ми и ме измами.
— Трябва да се махаме от тук — рече Къртис. — Да ви закараме при доктор.
— Децата ми. — Гласът на Лъденмиър за миг се пречупи, като се превърна едва ли не в ридание. — Какво стана с малкия Джак? Добре ли е? Моля те… попитай я.
— Ще го направя — отвърна Къртис.
Но веднага откри, че това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи наистина. Мислите му все още бяха разбъркани и изпълнени с пукота на изстрелите и съскането на разпалените въглища на собствения му гняв. Не можеше да се съсредоточи толкова, че да надмогне последните думи на злодея: „Сега вече схвана“.
Нилия — излъчи Къртис, но не беше сигурен дали изобщо успява да достигне до нея през врявата на мислите в мозъка си. — Нилия, какво стана с малкия Джак?
Отговор нямаше. Къртис не усещаше присъствието ѝ в другия край на умствените радиовълни; тръбите на радиото не светеха в главата му.
— Съжалявам, сър — рече той на Лъденмиър. — В момента не мога да се свържа с нея.
— О, господи… какво каза преди… че не можеш да караш?