— Не, сър, не мога — рече Къртис и спря за миг, за да избърше дъжда от очите си. — Ще отида до пътя и ще потърся помощ. Ще намеря някоя къща… някой човек, който да ни помогне. В една от всичките тези вили все трябва да живее някой.
— Да. Добре… не мисля… по-добре да тръгвам от тук… но дявол да го вземе… струва ми се, че не мога да мръдна. Всеки момент ще изгубя съзнание, Къртис…
Къртис нямаше никаква представа дали Лъденмиър ще оживее, или ще умре; нямаше как да разбере колко тежко е ранен, но си помисли, че най-малкото — а може би и най-многото — което можеше да направи, беше да потърси помощ.
— Ще намеря някого — рече той. — Дръжте се, веднага се връщам.
Лъденмиър не отговори и Къртис разбра, че нямаше време за губене. Той се изправи под шибащия дъжд и се зае да подтичва и да се препъва в подгизналата си униформа на носач от гарата и в пълните си с вода обувки, за да измине разстоянието от триста ярда до Соумил Роуд.
Дони беше паднал на колене. Беше обърнат с лице към Нилия, малкия Джак и Хартли и макар кръвта да продължаваше да блика от прерязаната му артерия, а раненото му лице започна да пребледнява до сиво, черните въглени на очите му още горяха от желанието да ги убие, ако може. Той нададе рев, който може би съдържаше някакви слова, а може би беше само предупреждение към отвъдното, че Дони Бейнс се е запътил натам и ще срита задника на всеки дух, когото срещне там.
Той си пое дъх неимоверно дълбоко, все едно с това можеше да си спечели още няколко секунди живот и може би наистина го стори. Сетне потръпна като куче, блъснато от боклукчийски камион, и падна по лице; очите му още бяха отворени, но вече не се взираха в нищо, от което един труп би имал някаква полза. Приземи се в локвата от собствената си кръв и от падането му по пода се понесе малка приливна вълна.
— Навън — рече Хартли. — Трябва да излезем навън.
Неговото лице също беше посивяло. Кръвта напояваше ризата му на корема.
— Джак… можеш ли да вдигнеш фенера?
Момчето беше в шок и безизразно се взираше в мъртвеца.
— Джак! — опита се да се провикне Хартли, но от устата му излезе по-скоро хриплив болезнен стон.
Момчето стреснато подскочи; очите му се напълниха със сълзи, а от долната му устна се проточи слюнка.
— Аз мога да го взема — обади се Нилия.
Тя успя да провре ръцете си под телената дръжка на фенера до китките, а сетне го вдигна от пода. Стъклото му беше пропукано, но пламъкът на фенера продължаваше да гори силно.
— Трябва да излезем от тук — повтори Хартли. — Ако се върнат и ни намерят, ще ни убият.
Той се отблъсна от стената, на която се беше подпрял, и Нилия видя както ужасната болка, така и страховитата сила на волята му, изписани по едноокото му лице.
— Хайде, Джак — рече настоятелно той. — Стегни се, чуваш ли ме?
— Да, сър — отговори момчето, но очите му още бяха подути от преживения потрес, а гласът му прозвуча глухо.
— Изведи ни от тук — рече Хартли на Нилия.
Дъждът барабанеше лудешки по ламаринения покрив. На светлината от фенера на Нилия се видя, че Дони беше отворил задната врата на вилата, за да става течение. Когато излязоха на верандата, те откриха, че вратата с мрежа против насекоми е заключена с резе, но Хартли разреши този проблем, като я извади от пантите с ритник. Сетне ахна от болка и се преви и Нилия видя, че кървеше силно не само от раните си, но и от устата — и нямаше нужда да бъде медицинска сестра или лекарка, за да разбере, че това беше много лош знак.
Под шибащия дъжд двете стъпала надолу до разкаляната земя се оказаха с две повече, отколкото можеше да понесе Хартли. Той падна, при това на ранената си страна и толкова тежко, че от гърдите му се изтръгна дрезгаво болезнено ръмжене. Докато се навеждаше да му помогне, Нилия чу нещо в съзнанието си, което прозвуча като далечни, неразбираеми слова. Може би съдържаха някакъв въпрос, но ако говореше Къртис, в думите му нямаше никакъв смисъл. Нилия нямаше нито времето, нито нужната концентрация, за да му отговори; точно в този момент не можеше да мисли за нищо друго, освен да отведе брат си и себе си колкото може по-далеч от похитителите, а освен това не забравяше, че мистър Хартли може би умираше пред очите ѝ.
Не успя да стори нищо, за да му помогне да стане на крака.
— Ще се изправя — рече той, като събираше сили, за да се опита да го стори.
С върховно усилие той застана на колене и остана така за момент, докато мълниите се стрелкаха над главите им, гръмотевиците трещяха, а дъждът се изливаше върху тях. Сетне наистина се изправи, съвсем бавно, като се бореше не само с раните си, но и с тежестта на бурята. Остана приведен, притиснал лакти към корема си, все едно искаше да попречи на вътрешностите си да се изсипят навън.