През дъжда пред вилата проблесна светлината на фарове. Колата спря. Нилия чу как се отвориха и затвориха две врати.
— Да тръгваме! — нареди Хартли и кимна към горичката от лявата им страна.
— Джак! — рече Нилия и го удари с лакът по рамото.
Той остана с отворена уста, безжизнен като скала.
— Тръгвай! — рече тя и отново го удари, за да го накара да се размърда.
Първите му няколко крачки бяха толкова бавни, все едно си пробиваше път през лепило, но сетне се затича към гората, без да го е грижа, че пред него цареше пълен мрак, и изчезна за миг като див заек. Нилия вдигна фенера, за да осветява пътя на Хартли. Ала не бяха изминали и двайсет фута, когато той падна отново, още по-тежко от преди.
От задната веранда на вилата светна фенерче, което се зае да търси бегълците.
— Бягай! — рече Хартли. — Аз бях дотук, Нилия.
От верандата вече светеха два лъча — и когато единият ги открие, и другият щеше да го стори.
— Не мога да…
— Погрижи се за брат си — рече той. — Това ти е…
Очите му се стрелнаха настрани и се присвиха срещу блясъка на двата фенера.
— Идват. Бягай, докато можеш.
Нилия нямаше избор. Тя се затича след Джак към неизвестното.
— Я виж ти — рече Джинджър, като доближи Хартли и освети пребледнялото му лице. — Какво си намерих… едноок мъртвец.
Застанал зад нея, Пърл светеше с ветроупорния фенер към гората. През последната минута пороят беше отслабнал от истински потоп до обикновен, макар и силен дъжд, и той успя да различи светлината от техния фенер, докато се отдалечаваше.
— Няма да стигнат далеч — каза Джинджър, без да откъсва очи от Хартли. — В гората има толкова много кал и храсталаци… доникъде няма да стигнат. Сигурно ще си счупят краката и ще ги чуем как пищят.
Тя приклекна на безопасно разстояние от Хартли и той едва сега видя револвера в другата ѝ ръка.
— Голяма беля си направил. Как успя?
— Питай Дони — отвърна Хартли с мрачна усмивка, която оголи кървавите му зъби.
— Погледни какъв смелчак, Пърл. Нали каза, че е бил на фронта? А, да, от там му е белегът. Е, сега ми изглежда, че всеки момент ще умре. Донесохме ти ножа, с който си убил Дони. Дай ми го, Пърл.
Тя остави фенерчето, премести револвера в лявата си ръка и взе окървавения нож от Пърл с дясната.
— Май и Дони те е наръгал няколко пъти. С този нож ли го стори, или сам си направи някакво острие?
— Джинджър — обади се Пърл. — Имаме двеста и петнайсет хиляди шибани долара, които да разделим на две!
Едва беше успял да потисне радостта си, когато беше видял третия им съучастник, проснат мъртъв на пода във вилата, като в същото време си беше дал сметка, че шофьорът и децата са избягали, но сега го беше обзела жажда за кръв и желание да приключват с тази работа.
— Да го довършим и да изчезваме! Децата не ни трябват!
— Напротив — отвърна тя, като все така се взираше в Хартли. — Трябват ни. Помисли, Пърл: ако Бони и Клайд държаха две деца в онази кола, щяха ли да стрелят толкова много по тях? Не, дявол да го вземе. Ще хванем хлапетата и ще ги вземем с нас. Ще ги използваме като застраховка, за да не ни застрелят по пътя.
— Ясно — рече той. — Но след това ще ги оставим някъде, нали? Веднага щом се измъкнем?
— О, да — отвърна Джинджър и бавно избърса острието на ножа в крачола на Хартли. — Ще ги оставим… някъде.
Тя се обърна към Хартли:
— Между другото, май убих твоя господар. Но сега… няма да хабя куршум за теб, защото бездруго виждам, че си пътник. Ще отидем да хванем онези хлапета и ако не си мъртъв, докато се върнем… ще ти се прииска да беше умрял.
С тези думи Джинджър с яростна сила заби ножа в прасеца на левия крак на Хартли и завъртя острието.
Нилия беше настигнала малкия Джак в прогизналата гора. И двамата чуха пресипналия вой зад гърба си, който ги накара да се заковат на място и да се спогледат с широко отворени очи, блестящи на жълтата светлина на фенера.
Нилия първа наруши тишината, която последва:
— Трябва да продължаваме. Ще намерим път или друга вила, или някой човек.
— Аха — отвърна брат ѝ.
Сетне добави:
— Как мислиш, какво ще направят на мистър Хартли?
— Мисля, че вече са го направили. Не можем да му помогнем, Джак. Той би искал от нас да продължим.
— Аха — повтори момчето.
Произнесе го сурово и гласът му сякаш беше този на неговия баща, когато е бил на неговата възраст, но освен това носеше и ужасна болка, която беше само на сина.