Нямаха никакво време или сили за губене и двамата го знаеха. Нилия не знаеше дали онези двамата ще поемат след тях, или не, но не можеше да рискува да забавят крачка, за да разберат.
Те продължиха през гората, а краката им потъваха в бурените и калта, докато дъждът продължаваше да се излива върху тях и отвъд светлината на фенера не се виждаше нищо освен мрак и още мрак.
Двайсет и втора глава
Дъждът вече беше започнал да се разрежда, когато Къртис намери първата вила. Беше завил на запад по тъмното протежение на Соумил Роуд и тичаше по посока на града. Заудря по вратата на вилата… веднъж, втори път, трети път, но вътре не светна и никой не му отвори. Той извика за помощ и удари още два пъти по вратата. Но къщата явно беше изоставена и Къртис продължи да тича нататък.
Следващата колиба беше на около осемдесет ярда от там, от лявата страна на пътя, и той едва не я подмина, преди да я забележи. До колибата, почти скрита сред храсталака, се виждаше очуканата коруба от стар автомобил, качена на тухли. Къртис пресече шосето, прекоси тичешком буренаците на двора и изкачи двете стъпала от тухли, които водеха към вратата. Сетне заудря по износеното дърво, като викаше:
— Помощ! Някой да ми помогне, бързо!
Отговор нямаше.
— Моля ви! — извика отново той. — Помогнете ми!
Сви ръка в юмрук и отново удари по вратата… и изведнъж видя неясна светлина, която се движеше зад един от прозорците. И дали това, което надникна иззад мръсното стъкло, не беше човешко лице? Не беше сигурен. Канеше се отново да се провикне и да удари по вратата за трети път, когато чу щракването на резе от другата страна.
Вратата се отвори и той се озова срещу двете цеви на една ловна пушка.
— Изчезвай от тук! — кресна старецът, който държеше пушката.
Беше кокалест чернокож, с оплешивяла глава и бяла брада, облечен в сива нощница. Къртис видя зад дясното му рамо една също толкова престаряла и отслабнала чернокожа жена, с бяла коса и лице, което приличаше на пътна карта върху изсъхнал пергамент. Жената държеше газен фенер, който излъчваше оскъдна светлина.
— Моля ви, сър! — рече Къртис. — Един човек…
— Изчезвай от тук, ти казах! Не искам неприятности, по дяволите!
Пушката трепереше, а погледът на стареца беше налудничав. Той стреснато се озърна насам-натам, сетне смушка Къртис в гърдите с двойната цев на пушката.
— Ако не се махнеш, ще те застрелям на място!
Къртис си помисли, че ако каже и дума повече, пощурелият от страх възрастен мъж като нищо ще отвори дупка в него с един изстрел от оръжието си, а каква полза щяха да имат от това Лъденмиър, Нилия и малкият Джак? Нямаше друг избор, освен да отвърне:
— Махам се, сър, махам се.
Той отстъпи назад по стъпалата, по-далеч от вратата, вратата се затръшна и резето щракна отново, а Къртис се обърна и изтича обратно на Соумил Роуд. Затича се по средата на шосето отново в посока към Кенър и след няколко минути дъхът започна да хрипти в дробовете му. Видя още една колиба, но покривът ѝ беше пропаднал. Продължи да тича, докато гръмотевиците отекваха далеч на югоизток, а мълниите просветваха над Ню Орлиънс. Дъждът беше отслабнал до ръмеж. Над влажната гора от двете страни на пътя се издигаше мъгла. А Къртис продължаваше да тича, докато най-сетне не видя собствената си сянка пред себе си върху напуканата пътна настилка.
Той се обърна. Приближаваха го фарове. И го приближаваха бързо.
Той застана по средата на пътя и размаха ръце нагоре-надолу.
Който и да беше човекът в тази кола, той не настъпи спирачките.
— Ей! Ей! — развика се Къртис, като подскачаше нагоре-надолу на светлината от фаровете, за да го забележат.
Но колата не намаляваше скоростта; щеше да го прегази.
Когато Къртис си даде сметка, че ще го блъсне, той отскочи настрани, а колата — не, всъщност не беше кола, а очукан пикап, мокър от дъжда, и в каросерията му се возеше още един пътник — профуча покрай него с може би петдесет мили в час или поне така се стори на Къртис. Пикапът продължи още стотина фута, сетне шофьорът явно скочи на спирачките, защото единственият работещ стоп светна, пикапът поднесе и за миг изглеждаше така, все едно ще се преобърне на едната си страна.
Накрая пикапът спря и остана на мястото си, а мощният му двигател продължи да ръмжи.
Къртис се канеше отново да се затича към пикапа, когато той рязко даде на заден ход и от скоростната му кутия се разнесе стържене. Пикапът потегли назад срещу него, но шофьорът не можеше да кара по права линия и излезе от дясната страна на шосето, преди да се поправи.