— Сега ще оправим това. Качете го там!
— Нищо работа.
— Явно не си е изяждал свинските крачета и хляба от лайняно брашно. Внимавай с чувала, Монти.
Тримата хвърлиха Къртис в каросерията на пикапа. Дясната му ръка се удари в нещо, което на пипане беше като грубо зебло. Нещото помръдваше и той чу злокобно потракване под зеблото — при това не едно, а много. Остана проснат на едната си страна в каросерията до чувала. Потракването утихна. Единият от младите мъже — може би Монти? — се качи в каросерията при него и изрита краката на Къртис настрани с върха на ботуша си, за да си направи повече място. От двигателя на пикапа се разнесе тракане, което донякъде наподобяваше на онова от чувала, сетне ауспухът му гръмна и Къртис усети как пикапът потегли под него и бързо набра скорост.
Лицето му беше натежало от болка. Усещаше как очите му се подуват. Гърлото му сякаш също беше подуто, защото когато успя да се насили да преглътне, това му се струваше най-мъчителната агония, която беше изпитвал през живота си. Отново изгуби съзнание и когато се свести този път, чу как Монти се провикна в мъгливата нощ и този вик му прозвуча като бойния възглас на някакво безмилостно диво племе, което водеше война срещу всички чернокожи само за удоволствието от насилието.
И убийството, помисли си Къртис в хаоса на този кошмар. Даваше си сметка, че тези мъже може да го убият още тази нощ, да го пребият до смърт и да го провесят за врата от някой клон. А тогава… какво щеше да стане с мистър Лъденмиър, Нилия и малкия Джак? Той се опита да надигне глава, но главата му сякаш тежеше поне двеста фунта. Дали можеше да поговори с Монти? Или поне да му каже думата Моля, за да го укроти, както се укротява див звяр? Когато се опита да го стори, гърлото му се раздра от почти непоносима болка, а гласът му беше толкова слаб, че дори не можеше да се нарече стон.
Той усети вкуса на кръвта в устата си и си даде сметка, че каквото и да му беше причинило това коляно в гърлото… то го беше лишило от способността да говори.
В сумрака на мислите си Къртис чу как Шамара и Шаро се смееха така щастливо, все едно отиваха на някакво бляскаво празненство. Сетне вихърът от бързото движение на пикапа разкъса смеха им на парчета, които отлетяха назад в нощта.
— Идват все по-насам.
Нилия спря, за да погледне назад през рамо. Малкият Джак имаше право. Виждаха се двата лъча светлина, които продължаваха да ги търсят сред дърветата. Дали се бяха приближили от последния път, когато беше погледнала натам, преди може би десет минути? Не беше сигурна.
— Няма да спрат — рече малкият Джак.
Каза го като обективен, неизбежен факт — по същия начин, по който Нилия много пъти беше чувала да се изразява баща им. На светлината на фенера, който тя продължаваше да държи пред себе си за телената дръжка, увиснала на китките ѝ, малкият Джак беше като някакво горско създание, което почти не приличаше на осемгодишно момче: с хлътнали очи, окървавен и покрит с кал.
— Приличаш на някакво чудовище — рече му тя, все едно да се закача с братчето си в този ужасен момент, можеше да ги спаси от ужаса на самата ситуация.
— Ха-ха — отвърна той, но беззвучно. — Ти пък имаш ако от алигатор в косата.
Двамата едновременно си дадоха сметка, че с такива приказки няма да постигнат нищо.
— Тук няма алигатори — отвърна Нилия, но в същото време размаха фенера, а сърцето ѝ подскочи в гърлото.
Пътят пред тях беше същият като този, който бяха оставили зад гърба си: непроходимо тресавище от кална земя, която засмукваше краката им, ниски бодливи храсти, гъсталаци от миниатюрни бодливи палми и тънки борове, изкривени в гротескни форми от силните ветрове над езерото. Самото езеро беше на може би двайсет или трийсет ярда от дясната им страна отвъд горичката. Повърхността му беше царството на нощта, където мракът беше върховен господар: никъде не се виждаше и едно петънце светлина.
Но двете светлини зад тях продължаваха да ги приближават и Нилия разбра, че братчето ѝ беше право: мъжът и жената вероятно вече бяха убили мистър Хартли и нямаше да се откажат.
— Не бива да спираме — рече малкият Джак. — Не може ли да загасиш този фенер? Ако не свети, няма да могат да ни следят.
— Не искам да ходим в пълен мрак. Ако някой от нас си счупи крака… дори не искам да си представям.
Тя вече беше помислила за това, като прецени възможните варианти, доколкото беше способна — включително и вероятността да се натъкнат на алигатори, гнездо на змии или дивите глигани, за които татко ѝ веднъж беше казал, че бродят около езерото — и беше взела решение да продължат да осветяват пътя си. Но все пак имаше нещо, което можеха да направят — да завият наляво от езерото и да продължат в тази посока, която би трябвало да е южна или може би югозападна. Така щеше да има по-голяма вероятност да попаднат на шосе. Но дали наоколо изобщо имаше шосе? Нилия не знаеше.