Залата не беше голяма — имаше дървени църковни скамейки за петдесетина души, обърнати към сцената, скрита зад виненочервени завеси. Стъклени осветителни глобуси на тавана хвърляха жълтеникаво сияние. Точно над сцената на стената беше окачена глава на лос с огромни рога, изработена от ковано желязо и потъмняла от времето — емблемата на дружеството. Под тавана вече се кълбеше цигарен дим, едва разсейван от един-единствен вентилатор, който напразно се опитваше да проветри въздуха в залата. Джон Партлоу установи, че наистина беше двайсет и седмият зрител в публиката от мъже с работни гащеризони, папийонки и кутийки за енфие, а като се смятат и двамата фермери, които бяха влезли след него, това правеше общо седем долара и двайсет и пет цента — твърде оскъдна печалба за такова предприятие.
Предположи, че това не е всичко. Настани се от лявата страна на залата, където седяха само четирима други мъже. Свали си шапката, остави я на мястото до себе си и зачака представлението да започне.
Един по един влязоха още петима мъже, така че общият брой на зрителите достигна трийсет и четири. Петнайсетина минути след като Джон Партлоу беше заел мястото си, русата шарлатанка с бялата болнична престилка закрачи по пътеката между скамейките, без да поглежда надясно или наляво, но със съблазнително полюшване на пищните си хълбоци. Жената влезе през една врата от дясната страна на сцената. След това всички присъстващи поседяха и почакаха още малко, докато цигарите догаряха, тютюнът за дъвчене се плюеше в тенекиени канчета, енфието се шмъркаше, а един от по-възрастните мъже в публиката се разкашля толкова силно, все едно дробовете му бяха задръстени с луизианска кал.
Завесите се отвориха без фанфари. Неколцина мъже изръкопляскаха в очакване и Джон Партлоу огледа ухилените лица наоколо, като му се прииска всички да бяха мъртви.
Блондинката беше застанала по средата на сцената, зад един подиум. Около нея се виеше цигарен дим. От дясната ѝ страна имаше маса, на която беше поставена кутия от картон, а от лявата — малка черна дъска на колелца. Жената държеше откровена показалка — от онези, използвани от началните учителки, за да показват на малоумните си ученици как две и две прави четири, а „котка“ не се пише с „д“ по средата. С тази разлика, че ако се съди по начина, по който държеше показалката и гледаше публиката си с леко извита горна устна, поне според Джон Партлоу ѝ се искаше да не държеше показалка, а камшик. Лицето ѝ рязко се преобрази в усмивка, ала Джон Партлоу не пропусна да забележи, че усмивката не стигна до пресметливите ѝ очи.
— Добър вечер, джентълмени — рече тя.
Една трета от публиката отвърна на поздрава, а неколцина сред мъжете се провикнаха „Здрасти!“ по начин, който подсказваше за влиянието на алкохол.
— Чакаме доктор Хъникът — обяви жената. — Трябва да дойде всеки момент.
— Не ни трябва никакъв доктор! — провикна се някой, последван от нервен смях.
Джон Партлоу сплете пръсти в скута си. Предстоеше му интересно представление в тази лятна вечер, при това съвсем неочаквано в подобно затънтено градче.
— Потанцувай ни, скъпа! — настоя един мъж с черна брада и работен гащеризон, който седеше на два реда пред посетителя от Шривпорт.
— О, аз не танцувам за непознати — отговори жената, без да спре да се усмихва. — Но… си представям, че до края на лекцията на доктора вече всички ще бъдем добри приятели. А междувременно ще се разположа по-удобно.
С движения, плавни като на змия във влажна трева, тя излезе зад подиума и разкопча строгата си болнична престилка. При вида на огненочервената рокля под нея кикотът и шегите на публиката мигновено замряха. Тя си свали престилката, сгъна я и я остави на масата до картонената кутия и Джон Партлоу се запита как беше възможно една жена да се излее в подобна рокля. Колосаният плат на болничната престилка беше скривал извивките на блондинката, които бяха зашеметяващо драматични. На сцената вече стоеше истинска сексбомба, нажежена до червено, която приглади роклята си с ръце и по този начин бавно очерта територията на плътта, която дрехата едва успяваше да прикрие. Само за миг цялата власт и контрол в тази зала се прехвърлиха от публиката към жената на сцената и в тишината, която последва, задименият въздух натежа от нещо, което Джон Партлоу можеше да опише единствено като смесица от необуздано желание и най-обикновен потрес. Съмняваше се, че местните съпруги и женското население на градчето изобщо някога бяха дръзвали да покажат толкова бедро и бюст на обществено място. Но сега пред очите на мъжете им се разкриваше всичко, и то какво.