Онова, което се беше загнездило в мислите ѝ през последните десетина минути, не бяха мъжът и жената след тях, а въпросът какво беше станало с татко ѝ, както и с Къртис.
— Да тръгваме! — рече настоятелно малкият Джак.
Нилия кимна, но ѝ трябваше малко време, за да успокои съзнанието си и да се съсредоточи, и сетне тя се обърна към момчето, което я чуваше, за да го повика:
Къртис?
Отговор нямаше. Не се усещаше свързана с него — с онова обичайно чувство, при което долавяше енергията, протичаща между тях, все едно чуваше тихото пращене на плочите от грамофона на майка си. Не знаеше дали успява да го достигне, или не… или ужасната мисъл за това, че Къртис — както и татко ѝ — са или тежко ранени, или мъртви. Тя опита отново и отново.
Къртис, моля те — рече тя. — Отговори ми.
Но нейният приятел не ѝ отговори — чуваше само шумовете от нощните насекоми, които постепенно почваха своята шумна врява след края на дъжда.
Нилия отново погледна през рамо. Вече виждаше със сигурност, че светлините ги бяха доближили. Предполагаше, че калната земя затрудняваше също толкова мъжа и жената след тях, които бяха с обувки, колкото лепнеше и по техните собствени крака в чорапи — а може би и повече — но все пак беше време да тръгват.
— Добре — рече тя на брат си и двамата продължиха напред.
— Добре, издърпай го от там.
— Какво правим тук, мамка му?
— Хрумна ми нещо, Монти. Вие двамата с Шаро само го издърпайте на земята.
Къртис отново се разкъса от болка, докато мъжете го бутаха и дърпаха, за да го свалят от каросерията на пикапа. Падна на неравната земя и се сви на кълбо. Отново му светнаха с фенерчето в очите; виждаше само през лявото, защото дясното беше толкова подуто, че почти не можеше да се отвори.
— Добра работа си свършил с лицето му — рече един глас, който според Къртис беше на Шамара. — Ей, момче!
Върхът на ботуш грубо сръга Къртис в ребрата.
— Какви ги вършиш тази вечер?
Къртис поклати двутонната си глава, но не можеше да изрази нищо повече от това. Стори му се, че чува нещо през болката, слабо и неясно:
Къртссссс. Моллллл. Спассссс. Ме.
— Нищо няма да каже.
Шаро ли беше това? Къртис си помисли, че Шаро сигурно нямаше никаква представа колко тежко го е ранил.
— Каквито и да ги е вършил, не е било нещо хубаво — иначе щеше да си стои у дома. Какво ще го правим?
— Ръждивия Ъптън и Брит Компира са оправили онзи, когото са хванали миналата седмица в Сейнт Чарлс.
Гласът беше на Монти и в него се усещаше известна гордост от добре свършената работа, за която разказваше.
— Избили са му зъбите с ритници и са го пуснали да бяга в гората гол и бос като кос.
— Компира е участвал в това? — попита Шаро. — Мамка му, аз говорих с него преди няколко дни, а той не рече нищо подобно.
— Участвал е, и още как. Компира ще ти каже… той познава и няколко момчета, които са обесили едно негро в Сейнт Тамъни.
— Не! Честно?
— И още как. Дай да пия, преди да пресушиш цялата кана, смок такъв.
— Шамар, ще го оправим ли този? Мога да му избия зъбите с ритници, както си стоя.
— Ще го оправим, и още как. Вие двамата с Монти го вдигнете от земята.
Изправиха Къртис на крака. Светлината пронизваше единственото му здраво око. Сърцето му биеше като чук, а по устните и брадичката му пълзеше кръв от разбития нос.
— Негро — рече му Шамара, като се надвеси много близо до него, — ние не обичаме такива работи, но вие сами си го търсите. Направо се молите да ви покажем къде ви е мястото, защото не знаете какво е добро за вас. Обикаляте през нощта и правите бели. Не, ние не обичаме такива работи.
— Мамка му! Обичаме такива работи! — обади се Шаро, а думите му бяха придружени с лудешки смях.
— Дай ми каната — рече Шамара.
Къртис го чу как се наливаше с домашния алкохол.
— Добре, вземи я — каза той, като я подаде на някого от останалите двама.
Сетне го удари право в устата с твърдия си юмрук.
Долната устна на Къртис се сцепи, а предните два зъба на долния ред изхвърчаха от устата му. В главата му избухнаха алени комети. Краката му омекнаха и щеше да падне, ако другите двама не го държаха здраво.