Къртис чу как затвориха плъзгащата врата на товарния вагон. Сетне смеха на тримата, докато се отдалечаваха. Потракването на змиите утихна. След още малко чу двигателя на пикапа. Ауспухът отново гръмна, а после се чу как пикапът се отдалечава… и накрая тишина.
Но тишината не беше абсолютна, защото в нея отекваха ударите на собственото му сърце, а освен тях Къртис чуваше и как гърмящите змии пълзят една върху друга и по пода на товарния вагон. Вече си търсеха място, в което да пропълзят, и той знаеше, че е само въпрос на време да го открият.
Цяла дузина, така беше казал Шаро. Поне една или две от змиите щяха да пропълзят по тялото му през следващите няколко минути. Щеше да умре от отровата на гърмяща змия и това щеше да бъде краят.
Нилия, помисли си той, но не можеше да изпрати никакво послание; съзнанието му се разкъсваше от толкова силна болка, че му беше невъзможно да се съсредоточи. Лъденмиър може би вече беше мъртъв… но какво се случваше с Нилия и малкия Джак?
Голям рицар излязох, помисли си той. Ако положението не беше толкова ужасно, а лицето му не беше толкова съсипано от побоя, може би щеше да се усмихне мрачно в тъмнината, а след това може би щеше да се разплаче.
Но вместо това просто остана седнал с гръб към стената, в очакване първата змия да пропълзи върху него… а сетне щеше да чуе предупредителното потракване на опашката ѝ, преди да усети как отровните ѝ зъби се впиват в беззащитната му плът.
Двайсет и трета глава
— Отклоняват се на юг — рече Пърл. — Опитват се да стигнат до шосе.
— Значи ще трябва да се отклоним още повече, за да ги подкараме обратно — отвърна Джинджър.
Носеше фенерчето в лявата си ръка, а в дясната — револвера четиридесет и пети калибър.
— Мислех си, че досега ще се откажат. Цял ден не са яли нищо и се съмнявам, че са спали кой знае колко. Но не им остава много.
Пърл кимна. Държеше ветроупорния фенер ниско до краката си, защото вече внимаваше повече къде ходи. Едва преди няколко минути десният му крак беше потънал в кал, която го беше засмукала с такава сила, че едва успя да го измъкне, и само дето не остави ботуша си в нея. Земята под краката им беше по-мека отпреди, а отпечатъците от стъпките им се запълваха с вода. Сред бурените и храсталаците до коленете бяха почти скрити места с по-тъмна кал, за която се боеше, че е гъста като смола и също толкова лепкава.
— Трябва да ги хванем, преди да се съмне — рече Джинджър.
Тя вървеше на няколко крачки пред Пърл, но също внимаваше къде стъпва.
— Да ги уловим, да ги заведем обратно и да потегляме към Мексико.
— Сигурна ли си, че ни трябват? — не се сдържа да не попита той. — Сигурно ще се изгубят от само себе си, ако ги оставим тук.
Беше му хрумнала мисълта, че двамата с Джинджър може би също щяха да се изгубят, но не искаше да мисли за това. Щяха да намерят пътя обратно, стига да не се отдалечават от брега на езерото. Облаците над главите им започваха да се разпръскват и няколко звезди вече просветваха сред тях, но не се виждаше луна.
— Сигурна ли си, че ни трябват? — повтори той.
— Трябват ни. Ако Лъденмиър и неговият шофьор не са мъртви, ще си имаме още неприятности, но докато малките са с нас, ченгетата няма да ни закачат. Няма какво да ни направят, докато децата са в колата.
— Аха — рече Пърл.
Но още си мислеше, че цялата работа е била за отмъщение на Джинджър срещу богаташа, а не за самото отвличане. Ако, разбира се, Дони беше казал истината за нейното минало. Забеляза, че Джинджър е започнала да се отклонява от пътя на няколко градуса в южна посока, за да подкара децата обратно към езерото. Реши да провери думите на Дони, доколкото смееше.
— Значи — започна той — едно време си имала дете?
Тя не отговори.
— Дони ми разказа — продължи той. — Каза, че си…
— Той беше лъжец — прекъсна го тя. — Обичаше да лъже хората, за да стане по-интересно.
— Значи никога не си имала дете?
Отново мина време, преди тя да каже нещо в отговор на това.
— Кога сте си говорили такива глупости двамата с Дони?
— По-рано. Докато ти спеше.
— Е, това със сигурност е лъжа.
На Пърл не му се искаше да се разпростира върху случката, при която тя си беше говорила насън на стола, потънала в някакъв делириум. Но не можеше да остави нещата така — струваше му се важно да изясни истината.
— Дони ми каза… че след като твоето дете е загинало… ти си свършила в някаква…
Джинджър рязко се извърна срещу него и светна с фенерчето в лицето му.