— Добре ме чуй — рече му тя с глас, който беше като острие на бръснач до гърлото му. — Дони беше проклет лъжец. И си заслужаваше онова, което му се случи, защото освен това беше и глупак, и не правеше каквото му се каже. Виж къде сме заради него. Добре, ти беше прав… не биваше да го викам, но ми трябваше трети човек и трябваше да е мъж. Той беше жалък лъжец и онова, което стана с него, трябваше да се случи много отдавна. Разбра ли?
— Естествено — отвърна Пърл.
Говореше спокойно, но вътре в себе си беше като стегната стоманена пружина, готова да се скъса от напрежение.
— Но няма да тръгна по-бързо, ако ми светиш в очите, скъпа.
Тя отпусна фенерчето.
— Добре — каза тя. — Сега престани да дрънкаш. Предполагам, че сме само на няколкостотин ярда зад тях. И те се затрудняват с ходенето, колкото и ние… а може би се затрудняват дори повече от нас. И да, наистина ще ни трябват, ако искаме да отървем кожите, докато стигнем до границата. Стига ли ти толкова?
— Стига ми — отвърна той.
Засега, добави наум. Сетне тръгна след нея, когато тя му обърна гръб и отново закрачи напред. Хрумна му, че можеше да извади револвера трийсет и осми калибър от кобура под мишницата си, да пусне един куршум в тила на Джинджър и да отпраши към Мексико, като задържи всички пари за себе си, но тя имаше право за това, че децата им трябваха. Колкото и да се възхищаваше на Бони и Клайд, не му се искаше да свърши като тях, надупчен от куршуми в моргата. Не… драстичните действия в това отношение трябваше да почакат. Ако тя дойде в Мексико заедно с него, как можеше да ѝ се довери да не забие нож в сърцето му, докато спи, след като беше толкова побъркана? Двеста и петнайсет хиляди долара с един-единствен собственик… дявол да го вземе, това звучеше доста добре.
Ако се наложи да я ликвидира, това ще бъде самозащита, нали така? Така щеше да се погрижи за себе си в дългосрочен план?
— Каквото и да си мислиш — рече му тя, без да го поглежда, — престани. Усещам те, когато си мислиш нещо, Пърл. Не разбра ли вече?
— Мисля си, че трябва да внимаваме накъде ще поемем — отвърна той, малко стреснат от нейните думи.
— Аха — отвърна тя. — Наистина трябва да внимаваме за това.
Той изтри от мислите си фантазията за куршума, който пробива черепа на жената пред него и изхвърчава от другата страна, все едно е нарисуван в някой комикс за приключенията на Дик Трейси. Сетне изобщо спря да мисли за нещо друго, освен как ще пипне двете копеленца и ще ги завлече обратно — и може би ще ги набие по пътя, за да му имат страха. Така му се струваше най-правилно.
Къртис се заслуша.
Не можеше да определи дали гърмящите змии все още се движат около него, но нито една от тях не потракваше с опашката си. Беше притиснал колене до гърдите си, а ръцете си — отстрани до тялото. Когато и ако го докосне първото змийско тяло, трябваше да остане студен и неподвижен като камък… но доколкото се познаваше, щеше да потръпне, когато го докосне пълзящото нещо, и може би щеше да изпадне в паника, когато се разнесе потракването, и след това сигурно щеше да скочи и да хукне към изхода, а ако стигне до вратата, щеше да падне навън с крака, нахапани от отровните зъби на змиите, и щеше да умре на земята, преди някой изобщо да разбере, че е тук.
Помисли си, че този товарен вагон сигурно беше на тези буренясали релси много отдавна. Колко време щеше да мине, преди някой да открие тялото му?
Главата и лицето му се бяха слели в една обща пареща болка. Налагаше му се да диша през разбитата си уста, защото носът му беше още по-разбит от нея.
Нилия… Малкият Джак… Мистър Лъденмиър… беше предал всички тях.
Главата му се замайваше и отново се проясняваше. Ако затвори очи, може би щеше да изпадне в унес, от който никога нямаше да се пробуди. В трескавия му мозък изникна един нов, необичаен въпрос: какво щяха да сторят на негово място рицарите от любимата му книга? Какво щяха да направят сър Ланселот и сър Гауейн? Сър Галахад… сър Парсифал… сър Гарет… сър Лавейн… сър Тристан и останалите… какво щяха да сторят те?
Беше сигурен в едно: нямаше да приемат поражението.
Естествено, това беше измислица… всички те живееха в измислен свят… и може би някога наистина беше съществувало нещо, наречено рицарство, но легендите за тези рицари не бяха истинска история.
И все пак… ако някога бяха съществували… те нямаше да се свиват тук в очакване да бъдат ухапани от змиите, когато две невинни създания разчитаха на тяхната помощ. Не. Те щяха да съберат кураж и да си пробият път навън с бой. Или може би… с хитрост.