Но той едва успяваше да събере мислите си. И със сигурност не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да се свърже с Нилия. Тя бездруго не можеше да му помогне, защото сама имаше най-голяма нужда от помощ. Тогава… какво да направи? Къртис си даде сметка, че каквото и да беше това нещо, по-добре да започне да го прави веднага — преди да го открие първата гърмяща змия.
В главата му изникна друг въпрос. Какво друго имаше в този товарен вагон? Дали беше съвсем празен? Не беше успял да види нищо друго, когато го бяха захвърлили тук. Тримата хулигани не ги беше грижа за това… но дали във вагона нямаше нещо, което би могъл да използва?
Имаше само един начин да разбере и трябваше да бъде безкрайно внимателен. Когато се опита да се изправи, главата му започна да пулсира от болка, а стомахът му се преобърна; наложи се да остане на мястото си, за да се пребори с желанието да повърне. Сетне замайването отмина и той бавно се изправи на крака. Коленете му още бяха омекнали. Реши да поеме — внимателно, много внимателно — наляво и така да стигне чак до ъгъла.
На втората крачка го посрещна потракване от дясната му страна, застрашително близо. Сетне към злокобното предупреждение се присъедини още една змия. Къртис отстъпи до първоначалното си положение. Потракването спря. Усещаше се обгърнат в жегата на собствената си пот. Змиите със сигурност я подушваха; дали щяха да запълзят към него или по-далеч от него?
Къртис нямаше друг избор, освен да продължава да изследва пространството около себе си. Пое към ъгъла от дясната си страна, като се водеше с ръка по стената. На всяка крачка очакваше да чуе ново потракване, но явно нито едно от влечугите не беше стигнало до там.
Удари пищяла си в нещо с такава сила, че щеше да извика от страх, ако беше способен да го направи. Протегна ръка надолу, за да провери какво беше то. Пръстите му различиха ниска купчина от нещо, което на допир беше като чували със зърно — може би три или четири, натрупани един върху друг. Той продължи да опипва в мрака около тях. Дясната му ръка докосна наклонена дървена повърхност. Но това не беше стената на товарния вагон… той опипа нещото с две ръце и откри, че е попаднал на голямо буре — струваше му се, че е високо около два фута и половина. До него имаше още две бурета. Опита се да наклони едното и то се размърда; беше празно. Второто също беше празно, но третото му се опря. С каквото и да беше пълно — може би гвоздеи — бе тежък товар.
Достатъчно тежък, помисли си Къртис, за да премаже под себе си всичко, върху което се претърколи.
Той се опита да вдигне един от чувалите със зърно, за да го метне към средата на вагона, но бяха прекалено тежки, и реши да си пази силите за бурето. Налагаше се да го преобърне на едната му страна, да го изтърколи пред себе си и да продължи да го търкаля към вратата, докато крачи зад него. Така краката му нямаше да бъдат защитени от атаки отляво и отдясно, но поне се надяваше да премаже с тежкото буре всички змии, които се изправят на пътя му. В тъмното не можеше да разбере къде точно е вратата, така че това също носеше риск. А по пътя до вратата със сигурност щеше да се натъкне на няколко змии и това не му харесваше… но нямаше друг начин да се измъкне от тук.
Спомни си нещо, което беше чувал или прочел някъде — гърмящите змии можеха да хапят дори с отсечени глави. Даваше си сметка, че може да премаже тялото на някоя змия с бурето, като го смачка по средата или откъм опашката, а главата на змията да продължи да хапе всичко, до което успее да достигне.
Но трябваше или да стигне до изхода, или да остане тук, да се свие на кълбо и да умре.
Той се зае да обърне бурето. Мускулите на раменете му изпукаха. Трябваше да се справи, както се беше справял с толкова много тежък багаж. Потта пареше в очите му — едното подпухнало, а другото почти затворено. За момент изпита истинско отчаяние, защото си помисли, че това чудовище може да е циментирано за пода. Облегна се с рамото си на него, подпря крак на стената и го натисна с всяко мускулче и всяка капчица от волята си, които беше наследил от Железния Джо.
Бурето се прекатури, падна на пода на вагона с чудовищен трясък, така че Къртис се стресна да не пробие дъските и да се продъни, и дузината гърмящи змии в товарния вагон почнаха да потракват с опашките си в смъртоносна симфония. Една от тях се чу твърде близо до левия му крак. Той рязко го дръпна назад, като си представяше, че може би се е разминал на косъм с ухапването. Застана зад бурето и го обърна — отново с величаво усилие, за което майка му никога нямаше да повярва, че е способен на него — към вратата на вагона или поне натам, където се надяваше да я открие. Не вярваше от вътрешната страна на вратата да има дръжка, но се надяваше да може да я отвори без особено усилие — защото не искаше да прекарва повече от няколко секунди в опити да го направи.