Възникна един проблем — макар бурето да беше широко по средата, щеше да се наложи да се наведе ниско до пода, за да го търкаля напред с двете си ръце. Не можеше да го помести с един крак, което му се искаше да направи. Но… нямаше друг начин. Когато се наведе, главата му се завъртя и се наложи да се изправи, за да не припадне. Потракването на змиите беше замлъкнало; имаше чувството, че се бяха притаили в очакване на следващия му ход.
Той отново се наведе, пое си дъх през дупките на местата, където преди бяха зъбите му, притисна длани в бурето и започна да го бута.
От дясната му страна незабавно се разнесе потракването на две змии. Бяха встрани от пътя на бурето, така че се налагаше да не им обръща внимание, а да продължи да го бута към вратата. Друга змия, точно пред него, поде своето остро, злокобно потракване с опашка. Миг по-късно се чу хрущене, когато Къртис продължи да бута бурето към нея. Когато се изтъркаля нагоре, долната страна на бурето беше влажна, а на следващата крачка босите му крака се хлъзнаха в нещо, за което можеше само да предполага, че са змийски вътрешности; нещо друго се усука около десния му крак — сигурно беше част от тялото, което се гърчеше в предсмъртни мъки.
Друга змия започна да потраква от лявата му страна, преди бурето да премаже и нея. Къртис продължи да стъпва по бясно виещи се тела, които се удряха в петите му. Товарният вагон внезапно оживя от шума на змиите. Бурето смаза трета, а сетне и четвърта от тях. Ръцете на Къртис бяха мокри от кръвта на гърмящите змии. Друга изпълзя настрани изпод левия му крак. Раненото му гърло се сви от сподавен писък, стегнат като клупа на въжето, което едва беше избегнал тази нощ. Вече нямаше как да се върне назад; до вратата му оставаха само няколко стъпки, но около нея сигурно имаше още змии. Потракването им се беше усилило до яростно кресчендо. Не знаеше дали е смачкал нещо друго под бурето, защото вече не чуваше как телата им се смазват под тежестта му.
Бурето, вече хлъзгаво от кръвта, се удари в дървена повърхност. Той протегна ръка… но къде беше вратата? Пръстите му отчаяно опипаха наоколо в търсене на нещо, за което да се заловят. В левия му крак се удари нещо, но нямаше как да разбере дали беше змия, която се гърчеше в агония, или друга змия, която се канеше да впие зъбите си в него.
Показалецът на лявата му ръка се закачи в отвесен метален ръб. Той сви останалите пръсти на ръката си под него, улови го и с дясната си ръка, натисна го с всички сили — а сетне и още по-силно — и плъзгащата врата се отвори с оглушително скърцане. Къртис стъпи на бурето и скочи навън през отвора.
Бяха се опитали да оставят езерото зад гърба си, като поемат на юг, но Нилия видя двете светлини, които ги преследваха, и разбра как техните похитители се опитваха да им отрежат пътя за бягство… а още по-лошото беше, че и езерото правеше същото.
На светлината от фенера на Нилия се видя, че гората около тях беше оредяла, а напред се простираше затревена равнина, нашарена тук-там с високи тръстики. Под светлината проблясваше вода.
— По-добре да се откажете! — провикна се жената от стотина ярда разстояние. — Ако го направите сега, няма да ви наказваме!
— Не ги слушай — рече Нилия.
Но докато го казваше, беше застанала на ръба на затревено тресавище с неизвестна дълбочина, така че не смееше да направи нито крачка напред.
— Не ги слушам — отвърна малкият Джак, като звучеше на ръба на силите си.
Нилия се държеше само с помощта на мисълта за това, че може да стигнат до шосе или да попаднат на друга вила, в която има някакви хора. Но никъде наоколо не се виждаха други светлини, а сякаш и звездите бяха започнали да избледняват сред последните останки от облаците.
— Няма къде да отидете! — подвикна жената. — Ще ви дадем нещо за ядене и ще се почувствате по-добре!
— Колко са мили само — рече горчиво Нилия. — Ще трябва да влезем в това, Джак. Готов ли си?
— Готов съм — отвърна той.
Тя потегли първа, а малкият Джак я следваше на две стъпки отдясно. Успя да направи едва шест крачки напред в калта, когато затъна до хълбоците във вода. Водата се разплиска чак до лицето ѝ, а Нилия вдигна ръце над главата си, за да не се намокри фенерът. Малкият Джак изпищя, когато потъна до средата на гърдите.
— Не спирай, не спирай — рече му тя.
Двамата продължиха да газят напред през тази измамна тревиста равнина. Ала на дъното имаше лепкава кал, която засмукваше краката им. Малкият Джак внезапно нададе нов вик и падна във водата; тя го погълна целия, а Нилия не можеше да направи нищо, за да му помогне, защото ръцете ѝ бяха вързани, а и трябваше да пази светлината. Сетне той се показа обратно, като плюеше вода и се опитваше да се изправи на крака, но му беше трудно да го стори, без да използва ръцете си, за да възстанови равновесие; Нилия изведнъж осъзна, че брат ѝ можеше да се удави пред очите ѝ, докато тя безпомощно го гледа от няколко крачки разстояние.