С върховно усилие той се изправи и трескаво рече:
— Настъпих нещо, което подскочи! Ударих си крака, Нилия… глезенът ме боли!
— Сигурно е било костенурка — рече му тя, като се надяваше да е така. — Нищо повече.
— Не знам… може би… ударих си глезена… май е изкълчен.
Тя отново погледна назад към светлините. Мъжът и жената също трябваше да прекосят това мочурище, но те бяха по-високи и краката им бяха по-дълги.
— Може би трябва да се откажем — рече малкият Джак, а в гласа му се долавяше болка. — Искам да кажа, че… не вярвам да мога да продължа още много… и може би е по-добре с тях, отколкото тук.
— Не — отвърна му тя. — Не е по-добре с тях.
— И без това ще ни хванат. Не можем да им избягаме!
Нилия поклати глава. Не искаше да го чуе, но се боеше, че казва истината. В отчаянието си отново затвори очи, за да не вижда настоящето. Докато продължаваше да гази напред, тя съсредоточи мислите си върху Къртис, за да го повика.
Къртис? Там ли си?
Не очакваше отговор. Подозираше, че с него се е случило нещо лошо, както и с татко ѝ. Може би и двамата дори бяха…
Нилия.
Чу го толкова слабо, че едва не го обърка със собствените си мисли, все едно сама си беше отговорила, защото толкова силно копнееше за отговор.
Къртис? — опита отново тя.
Тук съм — чу се отговорът, все така слабо, но този път Нилия беше сигурна, че не беше ехо от собственото ѝ желание да го чуе. — Къде… си?
Тя едва не се разкрещя в отговор, но той щеше да го чуе толкова неразбираемо, че със сигурност нямаше да различи отделните думи, затова се принуди да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, за да му отговори по-бавно.
След нас — започна тя и се поправи. — Те са след нас. Двамата. ДониемъртъвамистърХартлиеранениние…
Тя отново се спря и започна отначало:
Двамата ни преследват. През едно блато до езерото. Ти къде си?
Близо — излъчи в отговор Къртис. — Имах… неприятности. Така да се каже…
Едва те чувам. Къртис, къде е татко ни?
Отговор нямаше. Нилия отвори очи, за да види пътя пред себе си — беше все същото блато. От лявата ѝ страна се разнесе плясък на нещо, което звучеше тежко. Но тя не биваше да позволява на връзката с Къртис да прекъсне, все още не.
Татко ни — излъчи тя. — Мъртъв ли е?
Той не отговори веднага, но сетне рече:
Прострелян. Не е мъртъв… отидох да търся помощ… но имах… проблеми.
Чутото я разтърси, но тя се стегна:
Къде си?
На… земята. Товарен вагон.
Последва нещо неразбираемо, все едно сигналът се беше забързал от само себе си в главата ѝ, така че не успя да го улови.
И теб ли те простреляха? — попита го тя.
… те намеря. Някак. Трябва да… стана.
Не разбирам какво ми казваш.
Да стана — повтори той. — Трябва да стана.
Те ни викат да спрем — рече тя. — Почти ни настигнаха.
Не. Не спи… ви хванат. Не им позволявайте. Чуваш ли?
Чувам — отвърна тя.
Неговото присъствие ѝ беше дало нови сили; макар и сигналът да беше ужасно слаб, решителността му не се беше стопила.
Ще намеря… някак. Ще ви намеря. Не им позволявайте…
Продължаваме, Къртис — излъчи тя по отслабващата връзка помежду им. — Няма да спираме.
Той не отговори на това. Нилия си помисли, че звучеше тежко ранен… и онези думи за това, че баща ѝ беше прострелян… но не биваше да позволява на мислите си да се занимават с нещо толкова лошо, нито да го казва на брат си. Нямаше какво друго да направят, освен да продължават да бягат от двете светлини, които неуморно ги настигаха.
Излязоха от водата на една буренясала могилка, дълга около двайсет фута. Нилия забеляза, че малкият Джак куцаше с крака, на който си беше изкълчил глезена, но нямаше как да му помогне за това. Сетне пак се спуснаха надолу сред тръстиките и водата отново я погълна до кръста, а малкия Джак — до гърдите.