— Няма смисъл, деца!
Този път им извика мистър Пар, така нареченият приятел на татко ѝ. Гласът му беше омекнал, все едно беше някой учител, който меко ги мъмри за това, че нямат домашно.
— Хайде, елате при нас! Ако си мислите, че се сърдим за Дони… не е така. Той си го заслужаваше, нали? Не биваше да влиза в стаята. Нали не си мислиш, че ти се сърдим, Нилия?
Не ѝ се искаше да си хаби дъха, за да му отговаря — сигурно точно това целеше.
— Джак! — извика мъжът. — Сигурно вече си ужасно уморен и гладен, нали?
Нилия чу как братчето ѝ простена от болка, докато продължаваше да гази напред, но момчето също не отговори.
— Ужасно уморен — повтори мъжът, почти напевно. — И ужасно, ужасно гладен.
— Не го слушай — рече Нилия.
— И двете ми уши са пълни с вода — отвърна той.
Ако можеше да го прегърне в този момент, щеше да го направи.
Двамата продължиха през водата, вече рамо до рамо, а светлината на фенера не разкриваше нищо друго пред тях освен още и още затревено тресавище и десетки летящи насекоми, които се стрелкаха напред-назад. Нилия също беше уморена и гладна като малкия Джак, но беше решена да продължи цяла нощ, ако трябва… ала братчето ѝ явно беше започнало да изпитва непоносима болка, защото беше забавило крачка, а тя не можеше да продължи напред и да го изостави, каквото и да стане.
Ще ви намеря, беше казал Къртис.
Не ѝ се вярваше. Той беше ранен, може би прострелян. Искаше ѝ се да се разплаче за баща си и за Къртис и сълзите бяха готови да потекат от очите ѝ, но нямаше време за това; беше станала защитник на брат си — нещо, което само преди три дни никога не би допуснала дори в мислите си. Но вече беше разбрала, че за три дни могат да се променят много неща — за три дни едно малко момиче, свикнало с кукли, чаени празненства и меки възглавници, можеше да стане адски кораво, по дяволите — както би се изразил татко ѝ — ако се наложи.
А сега се налагаше… и тя си помисли, че сигурно щеше да ѝ се наложи да стане още по-корава, преди всичко да свърши, и Господ да е на помощ на Къртис и нейния баща, но двамата с малкия Джак бяха останали съвсем сами.
Двайсет и четвърта глава
Къртис реши, че сигурно си беше глътнал зъбите, когато му ги бяха избили. Гърлото го болеше така, все едно го бяха ухапали по пътя надолу. Не можеше да диша през носа си, дясното му око беше почти затворено, лявото също беше подуто, ребрата го боляха, ставите на раменете му горяха, коленете му бяха ожулени и разкървавени, след като се беше приземил на тях в чакъла до релсите, не можеше да говори… и какво още?
А, да… вървеше — или по-скоро залиташе — покрай Соумил Роуд, както майка го е родила.
Беше тръгнал към град Кенър, който не би трябвало да е далеч. Вече беше подминал една затворена бензиностанция, а веднага след нея от лявата страна на шосето имаше гробище. Къртис беше готов да остане в него завинаги. Не спираше да поглежда назад и напред по пътя, готов да се скрие в храстите, ако се появи някой друг освен полицията… но дори да се появи полицията, какво можеше да каже един гол чернокож на един бял полицай от малък град след два часа сутринта? Дори голият чернокож да можеше да говори… а този не можеше. Беше се опитал да каже нещо, но от устата му беше излязло по-скоро нещо като квакане на полумъртва крастава жаба.
Беше тежко ранен. Не спираше да плюе кръв. Не хранеше никакви илюзии, че ще се оправи, без да отиде в болница, а може би дори в спешното отделение, но поне беше избегнал обесването. А… Нилия и малкият Джак още бяха някъде там и имаха нужда от него. Как можеше да им помогне, за бога? Беше се почувствал удовлетворен, че все още беше в състояние да я чува и да ѝ отговаря, колкото и тежко ранен и изтощен да беше, но каква полза имаше от това, ако не знаеше точно къде се намират? Блато до езерото — така му беше казала тя, но той не беше успял да улови цялото ѝ послание, защото я чуваше само от време на време.
Езерото беше голямо, а блатото сигурно също не беше малко, помисли си той, докато крачеше по шосето. Беше притиснал ръце към ребрата си, защото имаше чувството, че едно или повече от тях го пронизваха отвътре като наточени остриета. Спомни си началото на разговора с Нилия и предположението си, че похитителите вероятно бяха отвели децата в някоя вила след градчето, откъм страната на езерото. Положително бяха откъм страната на езерото, но от коя страна на градчето? Блатото сигурно беше след него, така че в това имаше логика… но нямаше никаква представа колко далеч беше от там.