Дали трябваше да рискува да почука на вратата на някоя къща в градчето? Не беше сигурен; имаше нужда от помощта на полицията, но не искаше да го застрелят или да го пребият. След като вече не можеше да говори, как щеше да обясни кой е и какво иска, освен ако не му дадат молив и лист хартия? А колко време щеше да мине, преди да се стигне до там?
Реши да излезе от град Кенър и да провери всяка отбивка от шосето, която водеше към езерото, с надеждата да открие вилата, пред която беше паркирана колата на Лъденмиър. Не знаеше какъв модел е автомобилът, но сигурно щеше да се вижда от пръв поглед, че е собственост на богат човек. Така поне можеше да започне отнякъде. Не знаеше какво ще стори след това и като цяло планът може би не беше кой знае какво, но нямаше друг. Той се качи на колелото и откри, че коленете му едва не го удрят по брадичката, докато върти педалите, но поне щеше да се придвижва по-бързо, отколкото пеша. Изплю на тротоара кръвта, която не спираше да се събира в устата му, и пое на запад.
Спомни какво му беше казала майка му. „Твърдоглав точно като баща си.“
И горд с това, помисли си той.
Дългите му крака завъртяха педалите и той продължи своето героично пътешествие, като рицар с бял жребец и не толкова блестяща броня.
Нилия и малкият Джак излязоха от тревистото тресавище на един кален бряг. На светлината на фенера отляво се виждаше поле с храсталаци до коленете, изпъстрени с горички от миниатюрни бодливи палми и изкривени борчета, а отдясно — гладката повърхност на езерото. Нилия погледна назад, към двете светлини, които продължаваха да ги следват. Помисли си, че щеше да е по-добре да поемат през полето; така щяха да продължат на юг, където можеше да стигнат до някой път.
— Насам — рече тя на брат си.
Беше започнал да куца лошо на изкълчения си глезен, но тя все така не можеше да му помогне с вързаните си ръце.
Едва бяха тръгнали към полето, което сякаш беше по-неравно и мъчно за ходене, отколкото изглеждаше на пръв поглед, когато зад тях проехтя изстрел. Нилия чу как куршумът изсвири покрай нея, опасно близо, и замръзна на мястото си.
— Не! — извика жената. — Не сте натам, миличка! Останете там, където сте!
— Можеш ли да тичаш? — обърна се Нилия към малкия Джак.
— Мога да се опитам.
— Ще продължим по брега — каза му тя. — Така ще ти е по-лесно с крака, който те боли, но трябва да тичаме, а аз ще хвърля фенера настрани, така че да не могат да ни следят по светлината. Съгласен ли си?
— Да.
— Добре тогава. Да тръгваме!
Тя замахна с две ръце, за да откачи телената дръжка на фенера от китките си, и той полетя във въздуха от лявата ѝ страна. Сетне се затича през калта, докато малкият Джак накуцваше след нея, като се стремеше с всички сили да не изостава.
— Мътните ги взели! — процеди през стиснатите си зъби Джинджър, когато видя как фенерът полетя нагоре във въздуха, а сетне се разби долу в храстите.
От цевта на револвера четиридесет и пети калибър в дясната ѝ ръка все още се виеше дим.
— Мислех си, че това ще свърши работа. Е, поне няма да се отклоняват от езерото. Да продължаваме след тях.
Тя закрачи през последните няколко ярда от затревеното блато, за да стигне до брега. Пърл я последва.
— Малко е рисковано да стреляш по застраховките ни — обади се той.
— Искам да не се отклоняват, докато не грохнат. Мислят си, че са много умни, но без този фенер няма да стигнат далеч и няма да се опитат да влязат навътре от брега. Помни ми думите, скоро ще се откажат.
— Не каза ли същото преди половин час?
— Може би — отвърна тя и вдигна поглед към необятната звездна шир. — Но имаме още три часа, преди да започне да се съмва. Ще ги настигнем и след още един час вече ще бъдем в колата.
— Освен ако не ги изгубим в тъмното — рече той. — Може да ги подминем, без да ги видим.
— Те са градски деца — отговори му тя, когато стигнаха до брега. — Без този фенер няма да се отклоняват от езерото, защото там се ходи по-лесно. Довери ми се, Пърл. Съвсем скоро ще се откажат и когато ги настигнем, вече ще седят на земята и ще ни чакат.
Пърл започваше да се съмнява в това, но не каза нищо. Помисли си, че когато хванат децата, ще ги пребие, както се полага, за да си платят за това, и си представи лицата им, сковани от ужас и покрити с калта от езерото, която щеше да натъпче в устата им. Губеха си времето тук, когато двамата с Джинджър вече трябваше да пътуват към Мексико с всичките тези пари, но тя имаше право… децата им трябваха, за да не ги разстрелят на някоя блокада на пътя — ако ги оставят тук, не след дълго щяха да успеят да стигнат донякъде, откъдето да вдигнат тревога, а скоро след това вече всички служители на реда от Луизиана, Мисисипи, Арканзас и Тексас щяха да знаят за тях двамата и пътят от Ню Орлиънс до Браунсвил щеше да им се стори още по-дълъг. Пърл предполагаше, че ако Лъденмиър и неговият шофьор негро не бяха мъртви, вече се бяха обърнали към полицията, така че ставаше още по-важно да заловят тези деца. Ако не бяха с тях, щеше да ги сполети кървавата участ на Бони и Клайд.