Нейни са, помисли си той. Вече никой нямаше да си поиска парите обратно, каквото и да се случи оттук нататък.
— Ето го доктор Хъникът! — каза жизнерадостно тя, но в същото време в гласа ѝ отекна стоманена нотка.
Мъжът, който се приближаваше към сцената по пътеката между скамейките, не толкова крачеше, колкото залиташе натам; беше се почерпил здравата и Джон Партлоу го проследи с нарастващо веселие, докато така нареченият доктор с посребрялата си брада, сивия костюм с жилетка и черна папийонка се препъваше в собствените си официални обувки в два цвята. Подпийналият лектор за тази вечер стигна до вратата от дясната страна на сцената, но толкова се затрудни да натисне бравата, все едно беше жив сом, накиснат в машинно масло.
— Ела на сцената, докторе! — подвикна блондинката и този път наистина прозвуча така, все едно го каза през стиснати зъби. — Просто отвори вратата и се качи!
Тя се обърна към публиката:
— Ще трябва да извините доктора, уважаеми. Току-що излезе от голяма операция — трябваше да направи дренаж, за да източи цялата течност от една бутилка с уиски.
Шегата беше възнаградена с известен кикот. Тя продължи:
— Но явно е забравил да си извади тапата от задника. Уилям, скъпи? Просто завърти бравата, сякаш надигаш поредната чаша! Хайде, направи го заради Джинджър!
Един мъж стана от мястото си, за да помогне на доктора, но точно в този момент Хъникът успя да отвори вратата на принципа на пробата и грешката и понечи да влезе. Сетне се обърна на прага и театрално се поклони на зрителите, които се наслаждаваха на този спектакъл като хрътки на лов за миещи мечки, и Джон Партлоу го видя такъв, какъвто беше в действителност: съсипаната сянка на някогашния ловък измамник, какъвто сигурно е бил на младини, преди четиридесет години — може би шарлатанин с известен актьорски опит и присъствие на сцената, защото дори в това състояние, пиян като треска, носеше с достойнство костюма и впечатляващата си брада. Джон Партлоу си помисли, че в крайна сметка това очакваше всички в този занаят: да се простят с хитростта и пъргавината си и да потънат на дъното на бутилката, защото само там продължаваше да живее Голямата мечта, а без Голямата мечта един измамник нямаше за какво друго да живее. Дните на доктор Хъникът явно бяха преброени, защото този номер с лекциите за „Фактите от живота“ беше също толкова жалък, колкото бе и той самият.
От друга страна… според него Джинджър ла Франс имаше потенциал. Тя знаеше какво прави и как да използва тялото си, за да задържа вниманието, и той си представяше, че отдавна е най-ценният актив в арсенала на Хъникът — може би толкова отдавна, че ѝ беше писнало от него.
Хъникът вече беше на сцената и полагаше усилия да се изправи в цял ръст, макар и да изглеждаше, че собствените му крака бяха на друго мнение. Гъстата му посивяла коса имаше нужда от гребен, а буйната растителност на веждите му — от градинска косачка. Мъжът кимна на Джинджър, когато зае мястото си на подиума, тя му подаде показалката и с полюшване на хълбоци се приближи до черната дъска, а Хъникът се обърна към множеството с глас, завален от проклетото уиски, но все още достатъчно силен, за да прогърми чак до гредите на тавана:
— Уважаеми джентълмени! Интелигентни и смели мъже от…
На това място имаше малка пауза, все едно беше забравил къде точно се намираха.
— … Стоунфийлд! — продължи той. — Интелигентни, защото сте дошли тук с желанието да научите повече за фактите от живота, и смели, защото сте дошли тук въпреки всичко, което се е опитало да ви попречи! Но със знанията за фактите, които ще придобиете тук, ще можете все така смело да се върнете в домовете си — и ако ми позволите да се изразя по този начин, да си спечелите вечната благодарност на своите съпруги, затуй че сте дошли тази вечер! Истина ви казвам, съпругите ви ще бъдат на седмото небе от вашата възобновена жизненост и издръжливост, а ако двайсет и пет цента се е сторило твърде голям разход за някои от вас тази вечер, можете да бъдете спокойни, че ще си тръгнете от тук богати като царе — и несъмнено ще бъдете такива в очите на съпругите си в спалнята, от сега насетне и завинаги. Но нека преди всичко да…
Той отново изключи за няколко секунди; устата му продължи да се отваря, но от нея не излизаше нито звук, и в очите му проблесна паника. Сетне пак се овладя и фаталният миг отмина.