Выбрать главу

Той завъртя педалите по-бързо, за да изпревари рибаря, преди да е стигнал до кея. В мига, в който веригата на колелото изтрака по зъбците, рибарят се обърна и светна с фенерчето си срещу Къртис.

— Кой е там?

Беше женски глас, напрегнат от страх.

Къртис скочи от колелото, остави го да падне на земята и вдигна ръце над главата си. Сетне продължи към жената. Светлината пронизваше очите му.

— Не мърдай от там! — нареди му тя. — Не се приближавай повече!

Той спря и отпусна ръце. Опита се да каже нещо, но болката сграбчи гърлото му с такава сила, че от него излезе само стон.

— Боже мили! — възкликна жената. — Кой ти е скачал по лицето, момче?

Той вдигна ръка към гърлото си и поклати глава.

— Какво? Не можеш да говориш, така ли?

Къртис отново поклати глава.

— Трябва ти доктор! Даже болница, така си мисля!

Жената го доближи, но предпазливо.

— Боже милостиви, как изобщо можеш да ходиш?

Тя спря на няколко фута разстояние и наведе лъча на фенерчето към земята. Със здравото си око Къртис успя да различи, че беше слаба, но жилава чернокожа жена, може би на шейсет и няколко, облечена с работен гащеризон, блуза с тютюнев цвят и червена карирана кърпа на врата. Бялата ѝ коса стърчеше изпод силно износена кафява фуражка с емблема, която изобразяваше червен крилат кон, а под него се четяха думите „Магнолия Петрол“. Къртис с безпокойство отбеляза, че освен фенерчето жената носеше в лявата си ръка и нещо подобно на копие, с остър железен връх и дървена дръжка около пет фута на дължина. На кръста си имаше кожен колан, от който висеше ножница, а в нея имаше нож с костена дръжка.

Къртис посочи към ножа ѝ.

— Какво? Това ли искаш?

Той кимна.

— Ти луд ли си, или пиян?

Той поклати глава и нетърпеливо размаха пръстите на дясната си ръка, за да я подкани да го направи.

— Няма да ти дам ножа си! Да не си се побъркал, по дяволите?

Къртис протегна палеца на лявата си ръка към нея, а сетне бързо прокара показалеца на другата по него, сякаш го режеше.

— Какво? Да не искаш да си отрежеш палеца?

Той отново поклати глава, като продължаваше да повтаря същия жест.

— Няма да стане, по дяволите! — рече му тя.

Къртис рязко изплю кръв в лявата си шепа. Беше водниста от слюнката му, но достатъчно червена на цвят. Той опъна долния край на тениската си, натопи върха на показалеца си в кръвта и написа на бялата памучна материя: „ПОМОЩ“.

Едва тогава жената разбра какво искаше, но рече:

— Явно си изгубил ума си от бой, момче, но нека да ти кажа нещо… Ще те намушкам с копието за алигатори, преди да успееш да ме намушкаш с ножа — набий си го в канчето.

С тези думи жената извади ножа от ножницата и го протегна към него с дръжката напред.

Къртис не се поколеба. Стисна зъбите, които му бяха останали, и поряза левия си палец. Не го заболя много — в сравнение с онова, което вече беше преживял. Бликна алена кръв. Той върна ножа на жената, а сетне отново потопи върха на показалеца си като писалка и с помощта на кървавото мастило се зае да пише по долния край на тениската си.

„ПРИСТАН ХЕД?“

— Какъв е този пристан? Него ли търсиш?

Той поклати глава и посочи към грубо надрасканата дума „ХЕД“. Сетне вдигна окървавения си показалец на запад.

— Пристана „Боурс Хед“?

Къртис енергично закима. Това трябва да беше мястото, до което бяха стигнали Нилия и малкият Джак.

— Но той е разрушен. Преди няколко лета един ураган почти го отнесе.

Къртис посочи първо към себе си, сетне към нея и накрая към лодката — вече беше забелязал, че малкият плавателен съд има външен мотор. Сетне отново размаха пръст на запад.

— Искаш да отидеш до пристана „Боурс Хед“? Но защо?

Той изстиска кръв от палеца си и подчерта думата „ПОМОЩ“ веднъж, втори и накрая трети път. Сетне написа „ПОЛИЦИЯ“ и вдигна юмрук до ухото си, все едно говореше по телефона.

— Да се обадя в полицията?

Отговорът беше кимване.

— Но аз нямам телефон. Най-близкото полицейско управление е чак в Метъри. В какво си се забъркал?

Жената се сети, че той нямаше как да отговори на този въпрос.

— Дявол да го вземе — рече тихо тя.

Сетне премести поглед от него към лодката си и обратно към него.

— Веднага ли трябва да стигнеш до там?

Къртис се напрегна с всички сили да каже нещо. От устата му едва се отрони хрипливо, почти неразбираемо „нага“.

— Знам един път през мочурището, по който ще стигнем за десет-петнайсет минути. Господи, синко! Това, дето ме молиш да направя, е адски странно нещо, а не знам дори…