— На детето? Какво?
— Аха — рече тя. — Трябва ми само едно. Ще се погрижа за другото веднага щом успея да вляза там… и между другото, ти благодаря, че ми показа колко са нестабилни тези стъпала. Явно ще трябва да намеря друг начин.
— Ти луда ли си? — попита я той и незабавно съжали за думите си. — Ти имаш нужда от мен! Не можеш просто да ме оставиш тук!
— Прав си — отвърна му тя.
Пърл чу как щракна ударникът на револвера четиридесет и пети калибър, когато тя го запъна. Понечи да посегне към собствения си револвер в кобура под мишницата, но сетне осъзна, че няма да може да го достигне навреме, а тя ще го застреля на място в мига, в който помръдне.
— Слушай — рече той, а гласът му вече трепереше. — Моля те. Преживяхме много неща заедно. Направих всичко, за което ме помоли. Погрижих се за всичко, за което трябваше. Направих всичко както трябва, Джинджър. Ако не бях аз, нямаше да се справиш. Знаеш, че е истина! Слушай… ще изпълзя сам от тук… ще се изправя на краката си, ще се стегна и ще ходя… ще хванем детето… което искаш от двете… и ще потеглим към Мексико. Чуваш ли ме?
Докато говореше, той се опитваше да се отблъсне от отломките с левия си крак, но вече не усещаше десния. Почувства сълзите, които пареха в ъгълчетата на очите му, и си помисли — и изпита страх от тази мисъл — че тя през цялото време търпеливо беше очаквала своя шанс да го убие точно както беше чакала да свърши със стария доктор. Ти беше подходящ и се появи точно когато ми трябваше — така му беше казала самата тя сякаш преди толкова много време.
Но сега осъзнаваше, че вече не беше подходящ — и вече не ѝ трябваше.
— Мексико, Джинджър! — проплака отчаяно той. — Нали там отиваме с всички пари, за които някой може да си мечтае? Мексико… ще се измъкнем от всичко това и ще отидем там!
— Ето ти Мексико — рече тихо тя и натисна спусъка.
Пърл видя как пламъчето изригна от цевта на револвера четиридесет и пети калибър. В мига, преди мозъкът му да се пръсне назад от дупката в тила под напора на куршума, който беше пронизал челото му, до него достигна не острата миризма на барута, а скръбното ухание на гнили праскови.
Жената, която беше познавал под името Джинджър ла Франс, пропълзя под разбитото стълбище и взе револвера трийсет и осми калибър от кобура под мишницата на мъртвеца, без да бърза. Очите ѝ с цвят на шампанско останаха безизразни. Тя захвърли револвера четиридесет и пети калибър, защото вече нямаше патрони за него, така че щеше само да ѝ пречи. Сетне пропълзя обратно навън, изправи се и насочи лъча на ветроупорния фенер, за да освети коварното стълбище. Почти по средата зееше огромна дупка на мястото, откъдето беше пропаднал наскоро починалият. Тя предположи, че сигурно имаше и друг път навътре, така че отстъпи назад от стълбището и пое наляво покрай постройката, като прескачаше още счупени дъски и ламарини, съборени от покрива, за да стигне от другата страна.
Наложи се да се изкачи по малко полегато възвишение. Когато стигна на върха, фенерът ѝ освети едно разчистено място, което някога сигурно беше служило за паркинг, но постройката на пристана беше на едно ниво със земята. Голяма част от покрива се беше свлякла настрани и висеше над стената на постройката на мястото, където трябваше да има друга врата. Високо под линията на покрива имаше два правоъгълни прозореца от двете страни на входа. Стъклата и на двата бяха счупени, но прозорците бяха прекалено тесни и дори децата нямаше как да се покатерят през тях. Светлината на фенера улови една рекламна табела на „Кока-Кола“ на стената, която някак си беше оцеляла в урагана, а до нея — термометър с картинка на риба, уловена на въдицата. Ако се съди по няколкото дузини дупки от куршуми по картинката, явно беше популярна мишена за упражнения по стрелба.
Жената издърпа настрани ламарината на покрива, като внимаваше да не я събори на главата си, и така откри търсената врата. Светна вътре и установи, че стените и подът на помещението още се държаха, макар и да бяха изкривени, почернели от плесен и подгизнали от дъжда, който се беше излял вътре през дупката на мястото на покрива. Лъчът на фенера не намери децата, но жената не се съмняваше, че още бяха някъде в постройката. Представяше си, че може да подуши страха им — като острата миризма на вкиснало вино.
Очите ѝ проблясваха над лъча на фенера. Когато влезе в помещението, тя усети как износените, прогнили дъски на пода се огънаха под тежестта ѝ. Държеше револвера отпуснат до тялото си, но беше готова да го използва, когато стане нужда.
— Добре, дечица — рече тя с изопната, половинчата усмивка. — Елате при мама.