Къртис, Нилия и малкият Джак се вторачиха с ужас в нея, докато жената с мъка се изправяше на крака. Сетне тя падна отново и отново успя да се изправи. Беше с гръб към тях и не се опита да се обърне, нито да направи нещо с копието, което беше пронизало тялото ѝ, или с парчето дъска, приковано с пирони за врата ѝ. Вместо това закрачи навътре в езерото, стъпка по стъпка, и докато я гледаше през червената мъгла, която се спускаше над него, Къртис си помисли как приличаше на пътничка от „Юниън Стейшън“, която прекосява мраморните плочки на пода, за да си хване влака към някаква неизвестна дестинация.
Тя продължи да крачи напред, докато водата не се вдигна до коленете ѝ, до бедрата, до кръста. Сетне спря, съвсем неочаквано, и остана на мястото си, обърната срещу нощта и звездите. Не помръдна от там в продължение на няколко секунди, съвършено неподвижна в хватката на езерото, докато най-сетне не падна назад с едва ли не грациозно движение, вдигнала едната си ръка, все едно искаше да направи един последен презрителен жест срещу целия свят. Роклята ѝ се раздипли около нея, а тялото ѝ се заклати на повърхността на водата, подобно на отломка от някогашния живот.
Всичко свърши, помисли си Къртис. Каквато и да беше злата сила, която беше захранвала тази жена… тя си беше отишла.
— Мъртва ли е? — извика им малкият Джак, като прозвуча едновременно трескаво и замаяно. — Мъртва ли е?
Вече не може да ви направи нищо лошо — рече Къртис на Нилия, а тя се обърна към брат си:
— Полицията пристига. Всичко ще се оправи.
— Да… да… но тя мъртва ли е?
Вече нито Къртис, нито Нилия различаваха тялото. Нилия не искаше да оставя Къртис, за да вземе фенерчето и да потърси жената; изпитваше ужас, че ще я види как пълзи обратно към брега, за да завлече всички тях във водата и да ги удави.
— Мъртва е, Джак — рече тя. — Мълчи сега, чуваш ли ме?
— Да върви по дяволите тогава — отговори той, като прозвуча точно като баща им.
— Татко ни — каза Нилия на Къртис. — Той… имам предвид…
Беше жив, когато го оставих. Но… не знам.
Нилия си помисли, че нямаше да получи по-добър отговор, поне засега. Някой беше пребил Къртис, той беше понесъл ужасни мъки и тя се боеше, че сега може би умираше пред очите ѝ. Не можеше да понесе мисълта за това, че не беше в състояние да стори нищо, за да му помогне, че той беше стигнал толкова далеч и беше направил толкова много за тях, а сега… тя не можеше да му предложи нищо друго, освен да го чуе.
— Скоро ще дойдат — каза му тя. — Сигурна съм, че ще дойдат скоро.
Скоро — съгласи се той. — Мисис Рип… няма да ни подведе.
— Ще те закараме в болница — рече Нилия. — О, Къртис… ако не беше ти… какво ли щеше да се случи?
Нищо хубаво — отвърна той. — Скоро ще се приберете у дома. Вие се прибирате, така е.
Тя замълча, а той се загледа нагоре към звездите.
Болката не беше толкова силна, но беше започнало да му става студено. Чудно защо, в толкова топла и влажна нощ, изпитваше такива ледени тръпки. Но всъщност вече не беше нощ, а сутрин, нали така? Колко ли беше часът? Е, след няколко часа слънцето щеше да се покаже, а Нилия и малкият Джак вече бяха освободени. Това беше най-важното.
Къртис не изпитваше страх. Знаеше, че полицията няма да пристигне навреме за него самия, а най-близката болница беше твърде далеч. Знаеше го така, както знаеше разписанията на влаковете. Усещаше как силите му отслабват; усещаше как си отива, все едно се разтваряше в самата земя под себе си.
Но си мислеше, че беше сторил това, което трябваше. Струваше му се, че всяко добро дело си има цена. И той с радост щеше да плати цената на това дело, и не съжаляваше за това. Неговият живот в замяна на техния… това му се струваше добра сделка.
— Дръж се — рече Нилия.
Гласът ѝ беше задавен, защото тя също знаеше истината.
— Моля те, дръж се.
Ще се опитам — отвърна той, — но пръстите ми… вече се умориха… да държат.
— Какво? — попита го тя. — Почти не те чух.
Вече дори тази способност го напускаше.
Зачуди се дали те също щяха да постъпят така. Онези рицари. Сър Тристан… сър Гауейн… сър Ланселот… сър Динадан… сър Галахад… и всички останали. Дали щяха да сторят същото? Надяваше се, че ако продължаваха да живеят под някаква друга форма, на някакво друго място, може да го приветстват с добре дошъл… и някой от тях — или някое от техните отражения, или сенки на онова тайнствено място — може да се изправи пред него и да му каже най-прекрасното нещо на света.