Заповядай, влез.
— Благодаря ти, Къртис — рече благородната девица. — Безкрайно ти благодаря за това, което направи.
Очите му вече бяха затворени, но все още дишаше, макар и плитко, когато тя и малкият Джак чуха сирената да се приближава. Още беше далеч от тях, на пътя, който стигаше от шосето до паркинга зад пристана. Нилия докосна лицето на Къртис. Сетне каза току до ухото му:
— Полицията пристигна! Ще отида да ги посрещна. Дръж се, Къртис. Моля те… вече са тук. Разбираш ли ме?
Сетне тя чу отговора и остана изумена, защото прозвуча толкова силен, колкото винаги досега.
Разбирам — отвърна той.
Тя се изправи. Двамата с брат ѝ се изкачиха по малкото възвишение до паркинга. Малкият Джак куцаше лошо с изкълчения си глезен, който беше ударил още по-силно при падането от верандата. Но и двамата бяха възнаградени с гледката на приближаващата, пулсираща червена светлина на полицейската кола… не… всъщност бяха две полицейски коли, една след друга, и двете бяха включили светлините и сирените си.
Нилия се обърна към езерото навреме, за да го види.
И след това така и не беше сигурна дали е било от ярките светлини на полицейските коли, или от нейното собствено изтощение и въображение, и така и не каза на никого за това, но ѝ се стори, че зърна проблясък от почти ослепителна светлина, която остави следа в небето и не се издигна право нагоре, а по-скоро косо, подобно на метеор над езерото… но странно защо, беше малка… съвсем мъничка… като птичка.
И си отиде само след миг.
Пета част
Ехо на замлъкнал глас
Двайсет и шеста глава
Дяволът наистина може да бъде мъж или жена. Дяволът наистина може да бъде корава пружина на седалката на колата, мушичка в окото, удар на дървена палка по железните решетки на затворническата килия. И наистина може да седне зад волана на тази кола с коравата пружина в седалката и да кара като луд, без да го е грижа за нито едно човешко същество, и да причини сто и десет милиона различни вида страдание на всички, докато не изхвърчи с тази кола от ръба на скалата и не я разбие на парчета на острите скали на дъното на пропастта, този Дявол.
— Ала сетне — рече овдовелият проповедник от методистката църква, който се беше оженил за Орхидея Мейхю през есента на 1938 година — Дяволът хуква да бяга, защото Дяволът не оправя нещата, след като е разбил колата. Не, сър! Добрият Отец е онзи, който идва да оправи нещата. Да поправи двигателя. Да смени крушките в разбитите фарове. Да сложи ново предно стъкло. Да подмени гумите, така че тази кола, разбита от Дявола — този лош, лош шофьор — да може да измине още много, много мили.
— Тогава защо Добрият Отец поначало не спира Дявола, преди да е седнал зад волана на тази кола? — обърна се проповедникът към паството на методистката църква „Спасителю наш“ във Вил Плат, щата Луизиана. — Всички се питаме това, нали? Защо? — питаме ние. Е, аз съм просто човек и като всички хора страдам от това, че не мога да узная волята Божия, но знам едно: колкото и тежка да е катастрофата, колкото и трудно да изглежда, колкото и да е потрошен двигателят, все едно никога повече няма да заработи… Добрият Отец е много, много добър автомонтьор. Ако му позволите. Ако оставите тази стара кола, която Дяволът е вкарал в пропастта. Ако разрешите на Добрия Отец да я поправи, защото Дяволът… той вече си е плюл на петите.
През октомври месец 1934 година Орхидея се премести от Ню Орлиънс във фермата на родителите си, на няколко мили от град Вил Плат. Носеше със себе си двете хиляди долара, които беше получила като дар от мистър Джак Лъденмиър, и ги предложи на татко си, а той използва част от тях, за да купи нов трактор, от който отчаяно се нуждаеше. Орхидея се нанесе в някогашната си стая в дъното на къщата, където се зае да вехне, докато родителите ѝ не заявиха, че тази година ще ги придружи на пикника, организиран от църквата, иначе ще я сложат в кош за пране и ще я продадат за парцали. Тя неохотно отиде с тях на пикника, където всичко се промени.
Двамата с пастор Майка — или Майки, както го наричаше тя — заживяха щастливо в една къща точно срещу църквата. Орхидея се оказа много способен декоратор и някои от дамите от църковното настоятелство оценяваха таланта ѝ. Когато ходеха на гости у тях, те никога не пропускаха да я попитат за прекрасната чаша от кристал, подобен на диамант в основата, поставена на малка подложка от тъмносиньо кадифе в една ниша на стената.
— Това е хубавата ми чаша — отговаряше им тя. — Никога не я използвам, но си я пазя тук… на почетно място, така да се каже. Уотърфорд, така се казва. И… не мисля, че някога ще има друга като нея. На целия свят, за всички времена.