Дамите се съгласяваха с думите ѝ. Чашата наистина беше много хубава.
Уендъл Крейбъл използва част от двете хиляди долара, които получи от мистър Джак Лъденмиър, за да си купи един хубав радиоприемник. Нощем слушаше какво става по света, а през деня помагаше на света да се движи. Беше на седемдесет и две години, когато се пенсионира от длъжността си като началник на носачите на гарата, през 1937 година. Посрещна и изпрати от там мнозина млади мъже, като наставляваше някои от тях, а други отпращаше по-бързо, защото основната му грижа беше да не позволява на неговата гара да се случват неприятности. В деня на официалното си пенсиониране беше удостоен с паметна плоча за изключителните си заслуги към „Юниън Стейшън“ и нейните пътници, която беше поставена на стената, откъдето минаваха пътниците, забързани да стигнат някъде другаде, и си остана там чак до 1954 година, когато събориха старата чакалня на гарата, за да построят нова от другата страна на улицата.
Стария се спомина през март месец 1941 година и беше погребан заедно с жена си и дъщеря си в градското гробище „Сейнт Луис“, едва ли не толкова близо до площад „Конго“, че да подушва благоуханията и яхнията от бамя и да чува насърчителното биене на барабаните.
След престоя си в болницата Клей Хартли се сдоби с ново стъклено око и продължи да работи като шофьор на семейство Лъденмиър до лятото на 1942 година, когато стана ясно, че осемнайсетгодишната Нилия искаше или да шофира сама, или да я возят нейните обожатели, а шестнайсетгодишният, вече не толкова „малък“ Джак го сърбяха ръцете да хване волана. Хартли — или мистър Хартли, както продължаваха да го наричат порасналите деца — обяви, че му е време да продължи с живота си. Желанието му беше да разгледа цяла Канада от източното до западното крайбрежие, а докато е там, може би щеше да отиде и до Аляска. „Пътят няма край, нали така?“, рече той на шефа си и когато обяви по този начин, че ще се пенсионира, Джак Лъденмиър му подари чек за десет хиляди долара и чисто нов автомобил крайслер, модел комби, с дървена облицовка на вратите.
Натискът върху „малкия“ Джак Лъденмиър да поеме бизнеса на баща си беше огромен. Въпросът беше разрешен, когато Джак — по това време третокурсник в щатския университет на Луизиана — отиде на екскурзия до Атланта заедно с някои от колегите си, където в крайна сметка се озоваха на представлението на някаква пиеса с провокативното заглавие „Целувка за поздрав“. Оказа се, че пиесата не беше чак толкова провокативна, но Джак остана толкова очарован от една от младите актриси — на име Софи Хейдън — че просто нямаше как да не се запознае лично с нея. В крайна сметка Джак накара баща си да избухне, а майка си да посегне към своите хапчета, като прекъсна следването си, за да придружи мис Хейдън в Холивуд. Там съвсем скоро се убеди, че да постигнеш успех в каквото и да било в Холивуд, е по-голямо предизвикателство, отколкото да последваш бащиния си пример, но отказа да се върне в лоното на семейството, където финансовото му бъдеще щеше да бъде осигурено… най-вече защото баща му междувременно го беше лишил от издръжка.
Джак си намери работа на дъното на служебната стълбица в компания за връзки с обществеността и след четири години вече имаше собствен кабинет с панорамен прозорец. Прослави се като безкомпромисен бизнесмен и човек, който може да свали боята от стените с ругатните си, но освен това и човек с големи, практични идеи и способността да намира общ език между хора с много различни гледни точки. Фразата „питай Малкия Джак“ се превърна в част от фолклора на компанията, а когато един от нейните основатели се пенсионира, Джак получи предложение да стане съдружник на негово място. През 1959 година той се ожени за Ейми Ви Валант от тексаската петролна фамилия Валант, с която се беше запознал на благотворително събитие за една детска болница в Далас. Двамата си родиха двама синове и една дъщеря и понякога Джак пътуваше до Ню Орлиънс с цялото си семейство, за да види старата им къща и местата наоколо, където си бяха играли като деца, и да бие на голф стареца, който продължаваше да размахва стика, макар и да наближаваше осемдесетте.
Едно малко момиченце от щата Тексас не беше белязано завинаги от ужасяващата гледка, на която се беше натъкнало в една юлска сутрин през 1934 година, а вместо това порасна изпълнено едновременно с гняв и желанието да стори нещо по този въпрос. Тя хвърли всички сили в учението си както в началното училище, така и в гимназията, спечели стипендия от математическия факултет на университета „Бейлор“ и разви организационни способности, които прилагаше в основната си мисия в живота. През 1955 година, на трийсет и две годишна възраст, мисис Джоди Едсън Фулъртън — учителка по математика в гимназията „Рой Милър“ в Корпус Кристи, щата Тексас — беше поканена в Ню Йорк заедно с петима други лауреати, за да получи наградата си за специални заслуги от Американското общество за защита на животните.