— Нека да покажем нашата благодарност към моята прекрасна асистентка, мис Джинджър ла Франс! Не се съмнявам, че всички мъже в публиката ще я поздравят с големи аплодисменти!
Джон Партлоу се присъедини към аплодисментите, но ръкопляскаше най-вече на изпълнението на самия Хъникът. Дори пиян като говедо, старият доктор успяваше да се представя както трябва. Сигурно толкова много пъти се беше изправял на сцената пред подобни селяци, че всяка фраза и драматична пауза излизаха от устата му съвсем автоматично. След аплодисментите започна истинското представление и Джон Партлоу с професионален интерес загледа как двамата шарлатани се заеха с работата си. Спектакълът се състоеше в това, че Хъникът дърдореше нещо за „съпружески практики“ на високопарен псевдонаучен език, а през това време Джинджър се грижеше за по-низките нужди на публиката, като рисуваше мръсни картинки с жълт тебешир на черната дъска. Речта на Хъникът беше просто фонов шум за изображенията на пениси, бюстове и вагини, които скицираше жената, само за да ги изтрие от дъската и да започне да ги рисува отново, с доста изкусителни движения на хълбоците си. Джон Партлоу забеляза, че с всяка следваща рисунка правеше пенисите и женските бомби все по-големи, а вагините — все по-съблазнителни, и гробовното мълчание от залата, пълна с недодялани зрители, ясно показваше как нейните послания достигат право до целта си, разположена под кръста. Всичко това продължи може би двайсетина увлекателни минути. Лекцията на доктора на няколко пъти засичаше и той сякаш губеше ума и дума, но жената се преструваше, че нищо не е станало, и след четири-пет секунди докторът продължаваше оттам, докъдето беше стигнал. Сетне доктор Хъникът смени тактиката и заговори по същество, като обрисува какво точно се случваше в град Тихуана в Мексико с помощта на испанската муха, която всеки можеше да си купи от сексдокторите в този прословут град, докато Джинджър рисуваше все по-големи и по-изправени членове на черната дъска.
Към края на лекцията вече и самият Джон Партлоу едва успяваше да седи с кръстосани крака и ако не си даваше съвсем ясна сметка какво се случва пред очите му, щеше да е останал с твърдото убеждение, че испанската муха беше най-великото изобретение за мъжете от Ева насам. Изобщо не се изненада, когато Джинджър отвори картонената кутия и със сексапилен жест и многозначителна усмивка показа на селяците шишенцата със „Сокове на щастието от Тихуана“, които се продаваха по долар парчето.
Джон Партлоу остана на мястото си, като гледаше как мъжете се тълпят пред сцената, стиснали пари в ръцете си. Така не само щяха да изпитат въздействието на соковете — със съмнителни резултати, защото кафявата течност в шишенцата най-вероятно не беше нищо повече от престояла настойка, подправена с щипка кокаин — но и да погледнат отблизо в очите на жената, които горяха с онзи смущаващ пламък, да вдъхнат от нейното ухание или да докоснат плътта на Джинджър. Във всеки случай не всички селяци можеха да си позволят да платят по цял долар за едно шишенце, но повечето се бръкнаха и Джон Партлоу пресметна, че Джинджър и докторът ще приберат още трийсетина долара, което не беше зле.
Следваше най-трудната част от задачата на екипа: да се измъкнат от залата, така че да могат да си съберат багажа и да се изметат от града. Джинджър си беше свършила работата толкова добре, че неколцина селски момци с гащеризони и шишенца „Сокове на щастието от Тихуана“ в лапите си вече си мислеха, че са на една тютюнева храчка разстояние от това да се разпишат с блудницата с червената рокля. Мъжете се хилеха като момченца и точеха лиги по близалките на мръсните си фантазии. Някои от тях не спираха да подвикват на Джинджър, докато тя опаковаше картонената кутия за пренасяне, а докторът се опитваше да се съсредоточи върху задачата да преброи парите. В този момент Джон Партлоу съзря възможност да се намеси, бързо доближи сцената и силно рече:
— Джинджър, скъпа? Имаш ли нужда от помощ? Един съпруг май трябва да помогне, вместо да гледа как жена му върши цялата работа.
Тя не се поколеба нито за миг.
— Да, скъпи — отвърна му тя, след като му хвърли един бърз преценяващ поглед. — Само занеси това до колата и сме готови да се стягаме.
Джон Партлоу кимна. Да се стягаме, помисли си той. На жаргона на измамниците това означаваше да си тръгнеш от мястото, където си направил удара, без да те забележат.
— Разбрано — отвърна той, протегна се и взе кутията, която му подаде тя от сцената.