На Нилия продължаваше да ѝ се струва, че го чува понякога, дори много време след това.
Беше сигурна, че долавя в главата си онова тихо пращене, подобно на старите плочи с класическа музика от грамофона на своята майка, което за нея означаваше, че връзката им е включена, радиотръбите им светят и има сигнал. Понякога се събуждаше нощем с това усещане и изпращаше послание в тъмното: Там ли си, Къртис? Аз съм тук. Слушам те.
Но той никога не отговаряше.
Тя не попита баща си дали полицията е открила тялото на жена на онова място. Беше решила, че е така, и нямаше нужда да знае повече. Ако не бяха открили тялото, значи алигаторите го бяха разкъсали на парчета.
И толкова.
Когато беше на тринайсет години, чу как някой изпрати поздрав към нея. Нилия отговори и откри, че разговаря с десетгодишно момиче на име Дениз Бишъп, което наскоро се беше преместило заедно със семейството си от Мемфис в Гълфпорт, щата Мисисипи, където бащата си беше намерил работа на един влекач. Дениз ѝ разказа, че преди да се преместят, си е говорила с един млад мъж от Маунтин Хоум, щата Арканзас, който миналата година беше заминал на служба в армията, а този мъж на свой ред ѝ беше разказвал, че преди това е разговарял с една библиотекарка от Спрингдейл, щата Арканзас, така че явно имаше и други като тях, но беше най-добре да го пазят в тайна, защото нямаше много хора, които да ги разберат.
Нилия ѝ отговори, че за нейно щастие, собствените ѝ родители я разбираха. Двете с Дениз се уговаряха да се срещнат, но така и не го направиха. Общуваха си в продължение на две години, през които силата им не отслабваше и радиотръбите светеха, а сетне Нилия изведнъж започна да се затруднява както да говори на Дениз, така и да я чува; все едно батерията ѝ просто се беше изтощила, и макар да се опита да си даде време да я презареди и понякога, за кратко време, отново да чуваше всичко силно и ясно, накрая си даде сметка, че сигналът определено беше отслабнал и нямаше да трае вечно.
На петнайсетгодишна възраст Нилия чу телепатичния „глас“ на Дениз Бишъп да угасва за последен път и всичко свърши.
Училището стана много важно за нея. В добавка към уроците си тя се подготвяше и по медицина, като четеше научни журнали и книги, които далеч надхвърляха нейните възможности, но тя беше твърдо решена да усвои информацията от тях. Така и не забрави колко безпомощна се беше чувствала, докато стоеше на колене до Къртис в онази ужасна нощ на езерото, неспособна да стори нищо, за да му спаси живота; това преживяване я беше белязало, а сега беше започнало да я мотивира.
Нилия се записа на многобройни медицински курсове към Червения кръст, включително и по животоспасяваща медицинска помощ. И това беше само началото.
На двайсет и четири години Нилия постъпи в медицинския университет в Тълейн. Осем години по-късно, след като завърши необходимия стаж, тя стана доктор Нилия Тереза Лъденмиър и малко повече от три години след това стана мисис Хобърт… или по-точно мисис доктор Хобърт, защото нейният съпруг също беше лекар, който беше участвал в десанта в Нормандия като млад санитар от медицинския корпус.
През май 1962 година двамата партньори в брака и лекарската професия отвориха безплатна клиника на Еспланейд авеню в квартал „Треме“, недалеч от Маре стрийт, където едно време беше бръснарницата на Принс Пюрди, и само на две пресечки от опустелите парцели, където някога от клубовете „Луксозната миля“, „Тен Спот“ и „Дан Дидит“ беше ехтял смях.
Въпреки желанието на градските власти да сменят името на градския парк с площ от три акра в чест на генерал Пиер Борегард от армията на Юга, жителите на квартал „Треме“ продължиха да го наричат площад „Конго“. Но много от тамошните магазинчета и кафенета вече бяха останали само в паметта на старците, а в действителния свят се бяха превърнати в прах и ръжда, изгнило дърво и изпочупени тухли.
Тесните къщички, построени плътно една до друга, си останаха там.
Когато я питаха на кого е наречена клиниката, доктор Нилия Хобърт винаги отговаряше: „На един мой приятел“. Един човек, който е бил много важен за нея. Един човек, казваше тя, когото нейният баща веднъж беше нарекъл нейния рицар с блестяща броня. И наистина нейният баща — все така свадлив и цапнат в устата както винаги, особено след като беше паднал на голф от сина си Джак — продължаваше да нарича нейния приятел по този начин дори след всичките тези години.