Групичката мъже около него се разпръсна и всеки си тръгна по пътя — очевидно дори тяхната представителна земеделска външност и многобройните шишенца „Сокове на щастието“ не можеха да се мерят с този градски тип с белия костюм, който приличаше на ангел хранител… и явно беше точно такъв.
— Колата е отзад — подхвърли му тя, докато двамата с доктора слизаха от сцената.
Хъникът, който я държеше под ръка, за да пази равновесие, погледна Джон Партлоу с кървясалите си очи и изхриптя:
— Ти пък кой си?
— Новият ми съпруг, Пърл — отговори Джинджър. — Не знаеш ли, че в Ноксвил се омъжих за моята скъпа перличка?
— Какво? — каза докторът и се олюля.
— Бъзикам те. Човекът просто е чаровник като нас, това е. Внимавай къде ходиш.
Тримата излязоха навън, като се разминаха с чернокожия разсилен, който идваше да почисти залата. На улицата вече беше съвсем тъмно, ако не се смятаха няколко улични лампи и сиянието в нощното небе на югозапад, където беше фабриката. Джон Партлоу последва Джинджър и Хъникът покрай сградата на дружеството до задната уличка, като носеше кутията с непродадени „Сокове на щастието“. На малкия паркинг от отъпкана пръст ги очакваше пакард седан в металическо синьо, който беше чукнат тук-там, но като цяло изглеждаше чудесен автомобил — доста по-добър от стария оуклънд, който беше на края на силите си.
— Пеша ли дойде от пансиона на Невинс? — попита го Джинджър.
— Да.
— Ключовете — рече тя на доктора.
— Аз ще карам — възрази Хъникът и вирна увисналата си брадичка. — Нищо ми няма, така че…
— Ключовете — повтори по-твърдо Джинджър и протегна ръка пред лицето му. — И от колата, и от стаята.
Тя замълча за малко, преди да добави:
— Забрави ли какво стана в Литъл Рок?
Докторът отново понечи да възнегодува, но сетне извади ключовете от джоба си и ги предаде в ръката ѝ. Тя отключи багажника, остави вътре безформената си бяла болнична престилка и извади от там семплата си черна чантичка. Сетне направи знак на Джон Партлоу да остави кутията в багажника и той се подчини, като не пропусна да отбележи, че вътре имаше и още една картонена кутия, сгънато кафяво одеяло и туба с бензин. Докато затваряше багажника, Джинджър притисна хълбока и рамото си в него и Джон Партлоу неволно изпита жежка тръпка като удар от електрически ток, който премина през цялото му тяло и сякаш изпращя чак между зъбите му.
— Качи се отзад — нареди му тя.
Хъникът го изгледа зашеметено и попита:
— Ти пък кой си?
Когато влязоха в колата и Джинджър седна зад волана, Хъникът бръкна под седалката си и извади сребърна манерка, която незабавно отвори, за да започне да лочи от нея. Миризмата на силно уиски погъделичка ноздрите на Джон Партлоу.
— Добро представление, докторе — каза той.
— Хм — изсумтя докторът и продължи да пие.
— А ти какво продаваш? — попита го Джинджър, докато палеше двигателя на пакарда.
— Себе си — отвърна Джон Партлоу. — И малко Библии в добавка.
— Катафалки ли гониш?
Той не отговори веднага.
— Може би — каза накрая.
— Гониш катафалки — настоя Джинджър.
Звучеше съвсем сигурна и придружи думите си с кратък, остър смях.
Колата подмина пансиона. Джинджър не намали скоростта дори с половин миля в час.
— Ей! — каза Джон Партлоу. — Току-що…
— Успокой се, Пърл1. Отиваме да се повозим.
Сърцето му беше започнало да бие по-силно, а устата му беше пресъхнала, но той запази спокойствие — поне външно.
— Слушай, Джинджър… не си заслужава да се занимавате с мен. Ако искате да ме оберете, няма да…
— Много говориш — каза му тя и протегна ръка, за да вземе манерката от устата на Хъникът и да я подаде на Джон Партлоу. — Пийни и се отпусни, Пърл. Това не е обир.
— Пърл? — повтори Хъникът и се намръщи, докато си търсеше манерката, все едно се беше разтворила във въздуха от някакъв фокус на Худини. — Кой е този Пърл, да му го начукам?
— Човекът, който ще те убие — отвърна Джинджър ла Франс.
Синият пакард продължаваше да следва светлината на фаровете си в мрака на Луизиана.
Трета глава
След това твърдение Джинджър отново се засмя, кратко и остро, както преди, и пияният доктор се присъедини към нея със задавен смях, но мъжът на задната седалка, който носеше името Джон Партлоу така, както носеше някоя от многобройните си маскировки, тревожно се размърда на мястото си, защото беше чул безпощадната истина в гласа на жената.