Бяха минали покрай сервиза на Хенри Бълард, където беше останал болният оуклънд, и бяха излезли от градчето Стоунфийлд по завоите на селския път, който идваше от запад. Наоколо цареше мрак, разкъсван само от светлината на някой газен фенер през прозореца на фермерски дом и искрящите звезди над разлистените корони на дърветата.
— Можеш да отбиеш и да ме оставиш тук — обади се преследвачът на катафалки, на когото изведнъж не му се занимаваше повече нито с катафалки, нито с преследване. — Ще се върна пеша.
— Не върви — отговори му жената. — Една съпруга не бива да оставя елегантния си мъж на пътя, нали така?
— Каква ти е играта?
— Да карам — отвърна тя. — Просто да карам.
— Къде ми е пиенето? — обади се Хъникът и се наведе, за да потърси отново под седалката. — Пиенето ми! Къде ми е пиенето?
Джон Партлоу се протегна и го потупа по рамото с манерката. На доктора му трябваха няколко секунди, за да разбере с какво го потупват, и още няколко, за да успее да сграбчи манерката с непослушните си пръсти. Сетне отново я надигна, жадно и шумно. Джон Партлоу разбра, че Хъникът вече го биваше само за едно — да застане на сцената и да рецитира лекцията за секса, която знаеше толкова добре наизуст; всичко останало в мозъка на този човек отдавна беше съсипано от уискито, напредналата възраст или просто от нелекия му живот, а може би и трите заедно.
— Стела? — каза Хъникът, след като отпи още веднъж от манерката и избърса устата си с опакото на ръката. — Къде сме?
— Не съм Стела. Казвам се Джинджър.
— Как?
— Виждаш ли какво ми се налага да търпя, Пърл? През деня трябва да го храня като бебе, а нощем му давам бутилката, за да смуче от нея, докато не припадне. Казваш, че представлението му е добро? Така си е, наистина. Но в последно време става все по-лошо.
— Аха. Е, можеш да ме оставиш където ти е удобно.
— Значи продаваш Библии — каза тя, докато пакардът се носеше по един дълъг завой сред гората. — Припечелваш ли от това?
— Работата не е лесна, а освен това може да се обърка, преди да мигнеш. Слушай… Джинджър… Не знам къде отиваш и какво искаш да правиш, но не ми се участва. Чуваш ли ме?
— Приятно ми е с теб. И на двамата ни е приятно. Нали така, Уили?
— Какво? Изобщо не знам за какво говориш, да му го начукам.
— Ето — каза тя на Джон Партлоу, все едно това обясняваше всичко. — Търся един път, който забелязах на идване. След минута би трябвало да се покаже от лявата страна.
— Трябва да пишкам — обади се докторът. — Прибрахме ли се вече на онова проклето място?
— Скоро — отговори му тя. — Съвсем скоро.
Джон Партлоу седеше като истукан; не му харесваше как продължава това представление, но не можеше да направи нищо, за да го накара да спре. Той си даде сметка, че каквото и да го очакваше, вече не можеше да го контролира — и тази мисъл накара ужаса, погребан дълбоко в душата му, да се събуди отново.
— Ето го пътя — рече Джинджър.
Тя намали скоростта и зави наляво, по един тесен черен път с тъмни гори от двете му страни, които изглеждаха непроходими като стени от гранит. Джинджър продължи по него, а зад колелата на автомобила се вдигнаха завеси от прах.
— Да видим къде ще стигнем — рече жизнерадостно тя.
— Ако спукаш гума на това място, играта свършва — обади се Джон Партлоу и се засрами, когато чу как собственият му глас потрепери от притеснение.
— О, аз обичам игрите. Аз съм добър играч. Нали така, Уили?
Мъжът изсумтя нещо, без да отлепя устни от манерката си.
Минута по-късно фаровете на пакарда осветиха останките от някогашна фермерска къща с пробит покрив, която вече се разпадаше, превзета от храсталаци и бурени. Джинджър намали скоростта, докато колата не започна да пълзи. Зад къщата имаше също толкова порутен хамбар, а след него отново избуяваше гората и черният път свършваше.
Джинджър спря колата, загаси двигателя и всички останаха в мълчание, докато нагорещеният двигател припукваше.
— Явно няма да стигнем по-далеч — отбеляза тя.
— Пусни ме да изляза, ще се върна пеша — каза Джон Партлоу.
— Довърши си питието, Уили — рече тя. — А после и ние ще излезем да се поразходим.
Докторът отпусна манерката в ръката си.
— Къде сме? — попита озадачено той.
— Никъде — отвърна тя. — Нали каза, че трябва да пишкаш? Излез да свършиш тази работа и ще продължим по пътя.
— Слушай — започна Джон Партлоу, но не знаеше какво да добави.
— Слушай — повтори той.
— Излез да пишкаш — каза тя на Хъникът. — В онази горичка. Хайде, скъпи.